Една интересна тенденция може да се долови в творчеството на съвременните писатели от бивша Югославия, които построяват повествованието си в темпоралната рамка на последните 20 години – задават повече въпроси, отколкото намират отговори. Така беше при Джевад Карахасан в неговите “Писма от тъмния вилает”, за които ви разказах преди време. Така е и в “Милениум в Белград” – много лична книга, впечатленията от които имам удоволствието да споделя за всички любители на балканската литература.
“Милениум в Белград” е интересен пъзел. Владимир Пищало изгражда образа на сръбската столица на прага на новото хилядолетие, подреждайки квадратче след квадратче лични истории и съдби. Рамката, която построява по този начин, е показателна – всичко започва със смъртта на Тито, разказана по блестящ начин от писателя, и завършва в пепелищата от войната в Косово. Но не, това не е хронология на войните в бивша Югославия, съвсем не. Макар авторът да е историк и героят му да е склонен към глобални разсъждения в исторически и общочовешки контекст, не това е водещото. Книгата лъкатуши между ефимерното митологично, обичайните битови сцени в посткомунистическото общество и задълбочените, почти философски разсъждения на фона на потъващия кораб с името Югославия.
Сякаш смъртта на Тито е смъкнала цялата изкуствена завеса на “помирението” между народите в юго-републиката, а заедно с това е изправила на кръстопът жителите й. Наследникът на комунистическия лидер, Слободан Милошевич, така и неназован по име от автора, не посочва пътя на изпадналата в тотално объркване държава, водейки я с ускорени темпове към бездната. Смяната на ценностната система, загниването на човешкото у хората, емиграцията като избор за спасение – всичко това е видяно в съдбите на неколцината млади хора, с които авторът непринудено ни среща.
Любов и раздяла из белградските улици, убийства за отмъщение, променени завинаги съдби и война след война редят парче по парче картината от пъзела. Това не е Белград, видян от наблюдателния и романтичен Момо Капор – това е фрагментиран, суров, объркан на моменти образ на един град, в който “хората винаги се надсмиват над онова,за което най-много жадуват”. Любовта на Владимир Пищало към магнетичната сръбска столица е пресъздадена по съвсем различен начин, с уникален авторски стил, с философски багри и позлата от историзъм. Трагедията на Белград, видяна през призмата на митологичното и придобила съвсем реални очертания под бомбите на НАТО, не прави града по-малко обаятелен.
Както пише самият Пищало, това е град, “където с удоволствие наблюдаваш смяната на сезоните”. С последните прочетени страници въпросите наистина станаха много. Намерените отговори – по-малко. Насладата от хубавата книга обаче оставя приятно усещане, допълнено от внезапно породилото се желание да посетя отново този град, вдъхновил безброй писатели и поети… Да видя как се сменят сезоните край Калемегдан, където се събират Сава и Дунав и където историята и духът на този град са закодирани във всеки камък.
Публикувано от Жоро
* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Унискорп“
-----------------
Ако публикацията ви е харесала, вижте още:
Иво Андрич - „Мостът на Дрина“