Доста кураж, доста амбиция се изисква от един творец, за да извади на бял свят своя прочит на някои от най-мрачните страници в новата и най-нова история на България. Едно цяло поколение или повече от 20 години българското общество очакваше художествено осмисляне на Възродителния процес. Защото историческо така и не получихме. Нито ни обясниха причините за това, нито пък виновните се извиниха. Темата отиде в най-закътаните и прашни килери на общественото съзнание, поотупвана от прахта само по време на избори, когато се спори за някаква бройка гласове на изселници в Турция.
А в цялата тази работа има много жлъч. Има много въпроси без отговори. Много тъмни петна. Златко Енев се прицелва точно в събитията от средата и края на 80-те, които разделиха българското общество и за малко да предизвикат първия междуетнически конфликт в Европа след Втората световна война. Нещо, което по-късно съседна Югославия направи със замах и плати тежката цена за това.
Усещането в „Реквием за никого“ е като за нещо голямо. Завръщането на класическия роман. Авторът въвежда героите един след друг, постепенно изграждайки образите им чрез действия и диалози. Нахвърля ги в изнервеното, настръхнало и несигурно време на 80-те, когато уж ще градим перестройка, а всъщност се хвърляме с главата напред в бездната на гражданска война. Времето е уловено много майсторски, почти можеш да усетиш мириса на спарените канцеларии, на провинциалната безизходица, на всички онези отприщени бесове…
Да, бесовете сякаш са водещи в книгата. Подгонени от страстите си, от несигурното време, от служебните си задължения, разбирани все по-индивидуално в овълчените последни години на загиващия социализъм, героите дават воля на мрачните си характери. Непозволената любов между българка и циганин, скотската злоба на по-силния срещу по-слабия, справедливостта в пагони и архетипният авторитет на някогашния активен борец дават рамките на тази начумерена история, която увлича с непознатото. Непознатото, към което всяка прочетена страница е нова отворена врата.
В този жесток роман авторът не жали нито читателя, нито героите си. Не им спестява нищо. На фона на лееща се кръв, брутално насилие и разбити човешки съдби, Златко Енев не се притеснява да се лиши от някой персонаж, макар до този момент да е изграждал с толкова усърдия неговия образ. Времето е такова - смъртта дебне иззад ъгъла.
Цялото завладяващо усещане от разгръщането на повествованието обаче в един момент прави много странен и нелогичен завой. След почти 200 страници навлизане в мрачната прокоба на Възродителния процес изведнъж набързо идва демокрацията, героите намират своето русло в тази нова обстановка и романът променя коренно посоката си. Нещо, което като читател така и не можах да си обясня и което провокира недоволство. И ако това звучи странно, то още по-странно става, когато една от главните героини в романа проговаря в първо лице единствено число и остатъкът от книгата са нейните думи… При това един болезнен, потресаващ монолог, изпълнен не толкова с динамика и драма, колкото с откровено порно, при това садо-мазо. Сякаш към тялото на романа някой е прилепил 80 страници със съвсем различна консистенция, получавайки по този начин една много странна рожба. Вероятно авторът има своите мотиви за този рязък завой и аз с интерес ще наблюдавам как ще се развие действието по-нататък (защото се оказва, че романът е начало на една бъдеща трилогия), но след прочитането на „Реквием за никого“ у мен останаха противоречиви чувства. Да, приветствам от сърце смелостта на Златко Енев, избора на тема и дълбоките води, в които хвърля читателя, но тези фрапиращи 80 страници, изникнали сякаш от нищото, ми дойдоха малко като студен душ. Трябваше да продължи с Възродителния процес - това болезнено връщане към началото на мътните 1990-те е съвсем друга тема. Това си казвам аз като читател, разбира се, но последната дума има само авторът. Времето ще покаже какво е намислил той и дали няма да видим нова изненада…
Публикувано от Жоро
* Книгата бе любезно предоставена на Библиотеката от изд. „Сиела“.
Повече впечатления и мъдър разрез на романа можете да прочетете и в „Книголандия“.
Благодаря ви! Сега остава само да направите следващата логична крачка и да подадете рецензията си за участие в конкурса, обявен на сайтовете на „Сиела“ и „Либерален преглед“. Защо да не се оползотвори енергията?
А ето и моето собствено обяснение за особеното развитие на романа, което вие намирате нелогично: за мен това е книга не за „възродителния процес“ и за близкото българско минало. Това просто е книга за насилието, представено чрез една човешка съдба. В такъв смисъл всичко, свързано с „възродителния процес“ и пр., е просто едно завръщане в миналото, целящо да покаже как се е стигнало до ужасяващите сцени от края на романа. Как е възможно човешки същества да си причиняват подобни неща? – това е въпросът, на който се опитвам да дам отговор, показвайки при какви условия са се формирали характерите и съдбите на тия хора.
Всъщност романът завършва там, където е започнал… Това май е всичко, доколкото успявам да го видя аз.
Може би очакванията ми са били създали предварителна рамка, в която ми се е приискало да „напъхам“ романа, често правя така, когато чета книги, засягащи исторически събития. Вашият коментар обяснява много неща. Докато четях, на няколко пъти се питах доколко тези ужасяващи събития са реално случили се и много ми се прииска да са по-скоро художествена интерпретация. Но живеем на Балканите и мрачната ми прогноза е, че са напълно вероятни. Неслучайно поставих и категория „балкански“ под публикацията, а Христо от Книголандия дори е отправил паралел с „Нож“ на Вук Драшкович. Благодаря Ви за коментара, г-н Енев! Наистина очаквам с интерес продълженията, за които загатвате. Все пак завършвате едва с първите години на прехода. А след това има още „мегдан“ за насилието, представено с човешки съдби. Успех!
И на мен романът ми хареса много. Много добър стил, прекрасно изработени образи (наистина е виртуоз в това отношение), интересен и динамичен сюжет. Последните страници (в първо лице ед.ч.) и мен мен ме разочароваха. Първо не са силни като основната част на книгата, и второ - според мен към края на романа е прекалено късно стилът и формата на повествование да се сменят радикално. Първо е реализъм, а накрая какво - фентъзи може би? Но все пак това си остава един голям роман за новата българска литература.