Отвъд задържащия клапан на съзнанието

„Типичното преживяване с помощта на мескалина и ЛСД започва с възприятия на цветни, движещи се, живи геометрични форми. С времето, чистата геометрия се конкретизира и човек възприема не орнамента, а неща с орнаменти, като килими, дърворезби, мозайки. Те от своя страна отстъпват място на големи и сложни сгради, сред пейзажи, които непрекъснато се променят, и минават от великолепие към още по-наситено оцветено великолепие, от блясък към още по-ослебителен блясък. Появяват се, сами или на рояци, митични същества, от онези, които Блейк нарича „серафими“. Приказни животни се движат сред пейзажа. Всичко е ново и удивително. Почти никога бленуващият не вижда нещо, което да му напомни за собственото му минало… светът пред очите му е току-що създаден.“

Повечето хора познават само онова, което минава през задържащия клапан на мозъка. Малцина притежават един вид байпас, който им позволява да заобиколят задържащия клапан, шизофрениците са сред тях. Други могат да получат временни байпаси с помощта на хипноза или наркотици.  Именно това прави Олдъс Хъксли през 1953 г. в един експеримент, приемайки мескалин, активното вещество на издигнатия в култ от мексиканските индианци кактус пейот.  Три години по-късно писателят издава своите размисли и преживявания от експеримента в книгата „Дверите на възприятието“ и нейното продължение „Раят и адът“.

Книгата звучи шокиращо за времето си с откровените размишления на Хъксли от преживяването под въздействието на наркотик. Доста години по-късно „Дверите на възприятието“ ще придобие култов статус покрай  магнетичния Джим Морисън, който черпи вдъхновение за името на групата си от тази книга – The Doors. Морисън дори посещава мексиканската пустиня, за да повтори експеримента на Хъксли. И докато рок звездата черпи вдъхновение като артист от флирта с мескалина, писателят подхожда доста по-изследователски, приемайки задачата да провери емпирично какво има там, зад стената, която огражда пределите на човешкото съзнание.

Пред очите му се разкриват невероятни образи и картини. Възприятията започват да игнорират пространствените отношения. „Виждах книгите, но въобще не се интересувах от разположението им в пространството […] Умът ми се интересуваше не от мерки и от координати, а от битие и значение“. Хъксли обяснява усещанията си с теорията на британския философ С. Д. Броуд, според когото функцията на мозъка е като цяло елиминираща, а не продуктивна. „Всеки човек във всеки един момент е способен да запомни всичко, което се случва във всяка точка на вселената. Функцията на мозъка и нервната система е да ни предпазва от пренасищане и объркване от тази маса предимно ненужна и неуместна информация“. Предположението на Хъксли е, че употребата на мескалин забавя тази функция на мозъка и отваря широко вратите на възприятията. Алкохолът, синтетичните наркотици, дори религиозните обреди и карнавалите в миналото писателят вижда като такива байпаси. Интересни са размишленията му за алкохола, които вероятно в годините, когато е писана книгата, са звучали наистина скандално.

Искрено се надявам, че нито тази публикация, нито прочитането на „Дверите на възприятието“ ще провокират към употреба на каквито и да било забранени химически субстанции. Всеки от нас, в зависимост от индивидуалния характер, вероятно има собствени начини ако не да отваря широко, то поне да открехва за миг Вратите – шоколадът и тортите при мен например вършат тази работа доста добре. А за всички, които познават Хъксли като автора на една от най-великите антиутопии – „Прекрасният нов свят“, прочитането на „Дверите на възприятието“ ще покаже забележителния писател в съвсем нова светлина. Силно препоръчително!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „ЛИК“.