Трудно е да се напише рецензия за подобна книга, както е трудно и да се опишат силните чувства. Затова ще започна оттам, откъдето ще започнете и вие, когато навлизате в „Къщата на клоуните“ на Галин Никифоров.

Още преди да разтоврите книгата, водени само от нейното заглавие, ще тръгнете от детските спомени - от първия ви досег с цирка, с клоуните, с миризмата и атмосферата, с хората и захарния памук, който се предлага на желязна количка върху сухата земя. Ще си спомните някое изпълнение, което ви е впечатлило, или със страх ще извикате в паметта си момент, който ви е изплашил. Героят в „Къщата на клоуните“ също се връща в детството си, но спомените му не са изпълнени със смях и весели истории, а с драматични и съдбовни моменти, които ще променят живота му и ще направляват най-важните решения, които взима.

За мен книгата е фантастична приказка - без начало и край, носеща се в пространство между реалността и фантазията, без да попада в границите нито на едното, нито на другото. Но това не е приказка с щастлив край, напудрени лица и кръгли червени носове. Това е приказка за истински хора, каквито срещаме всеки ден, но чийто живот сякаш преминава в рамките на една картина, нарисувана с много фантазия и в която с много детайли е пресъздадена невидимата сила, която движи живота ни в една или в друга посока .

Книгата е възел - от минало и настояще, от живот и загадки - който става толкова заплетен, че за да бъде развързан, трябва да бъде посечен и прекъснат. Главният герой има само своята майка - Богинята - докато в живота му не се появяват Майа - неговата жена, а по-късно и Странност - тяхното дете. Всички тези хора са като видения - отнесени в своя собствен свят, издигнали плътни прегради между себе си и останалите, но въпреки това говорещи, обичащи и даващи с безмълвна отдаденост. Богинята изчезва, Майа гасне бавно от незнайна болест, Странност е със синдром на Даун, а този, който трябва да се погрижи за тях, не може да го направи, заради болките, които подкосяват краката му и го правят почти неподвижен. Какво ще направи човек, когато изпадне в подобна ситуация? Какво ще направи човек, който в деня на погребението на баща си е видял единствения възможен изход, дошъл като видение изпод светлината на един самотен прозорец? Какво би направил човек, когато са му останали само спомените и малко хартия, върху която да разкаже своята история?

Той ще пише. Ще пише за „Посипаното със Забрава Минало“, като се връща в болезненото настояще в „Гримьорната на Клоуните“. Ще пише и ще преживява отново, а с него - и ние. Не съм сигурна, че сте готови да прекрачите този праг - аз не бях. Но все пак всеки има нужда да свали маската и да разгадае сам за себе си цветовете, в които същестува.

Публикувано от Девора

Книгата бе любезно предоставена на Библиотеката от издателство „Ciela“