„Разбирам колко е трудно да се поставиш на мястото на някой друг и да се опиташ да откриеш правилния отговор”.
Из „Дневникът на Ане Франк”
Една от най-четените книги за войната, видяна през детските очи на едно момиче, без съмнение е „Дневникът на Ане Франк“. Документалното свидетелство за ужаса на Холокоста, страха и преследването на расова основа звучи още по-въздействащо, описано от дете. Бистра Величкова ще ни разкаже за своето посещение в Задната къща – мястото, където Ане преживява почти цялата война и където е заловена от нацистите през 1944 г.
Вървя покрай канал на улица „Принсенграхт” в Амстердам. Всичко изглежда спокойно. Корабчета с туристи плуват по канала измежду раззеленилите се дървета; колоездачи препускат бързо по улицата, извиняват се с усмивка, че са те стреснали със скоростта си и продължават. Трудно ми е да си представя как е изглеждала тази улица през 1944 г. – когато тайното убежище на еврейското семейство Франк е било разкрито от нацистите.
Заставам пред къщата-убежище, в която семейството на Ане Франк се е укривало от нацистите в продължение на две години (от 1942 до 1944). Къщата видяла много страдание, днес е още една забележителност за туристите в столицата на Холандия. Дълга опашка от хора се извива пред входа на музея. Въпреки че Амстердам е известен със своя разкрепостен и купонджийски дух, места като къщата-музей на Ане Франк не губят своите посетители. Все пак е важно да помним миналото, за да не повтаряме стари грешки.
Казват, че страданието изгражда личността, прави ни по-мъдри. Чрез страдание човек по-добре разбира смисъла на живота. Прозренията на Ане Франк , описани в дневника й, подарен за13-я рожден ден са доказателство за това.
Влизам в къщата, където е живяла през последните си години. Запазен е автентичният дух. Подът е с дървени дъски, както е бил и преди. Повечето стаи са празни, защото след като нацистите откриват убежището, разрушават и изгарят покъщнината и голяма част от вещите на семейството. Дневникът на Ане Франк е оставен разпилян в стаята, може би защото не е представлявал интерес за нацистите. По-късно е прибран от близка холандка на семейството, която им е помагала за укриването.
Вървя из стаите, в които е живяло малкото момиче. Сякаш вдишвам от нейния въздух. Въздух, напоен с болка и страдание. По стените на музея са закачени автентични ръкописни, откъси от дневника й, има снимки на семейството й – бащата Ото Франк, майката Едит Франк и сестра й – Марго. На снимките изглеждат сплотено семейство, щастливи са. Силно натъжават усмивките на неподозиращото ги бъдеще. На тях те още не знаят какво ще им се случи. Гледам ги и си мисля – защо мегаломанските идеи на някой управляващ, който смята себе си и своята нация за велики, трябва да разруши едно толкова обикновено, просто и истинско семейно щастие?
През 1933 г. семейството на Ане Франк е принудено да напусне града, в който живее Франкфурт на Майн, Германия, поради преследването на хора с еврейски произход. Семейството търси убежище в Холандия. През 1940 г. Холандия също е окупирана от нацистите. Преследването на евреи продължава и там. Затова семейство Франк са принудени да се крият в тайна пристройка на една къща, още наричана „Задната къща”.
По-късно, майката на Ане Франк умира в концентрационния лагер „Аушвиц”, през 1945 г. Ане и сестра й Марго са преместени от „Аушвиц” в лагера „Берген-Белзен”, който е близо да Хановер, Германия. През 1945, епидемия от тиф убива близо 17 000 човека в лагера, между които е и Марго. Скоро след нея умира и Ане Франк, няколко седмици преди освобождението и окончателното разрушаване на лагера. Единствен бащата на Ане Франк оцелява по чудо. След войната се връща в Амстердам. Редактира и издава в книга дневника на дъщеря си. 
В дневника си Ане Франк описва именно двете години на укриване в „Задната къща”. Споделя своите мисли, чувства и казва истини, до които може да достигне само страдащият човек. Въпреки всичко, тя остава с висок дух, силна вяра и надежда. В къщата-музей, на извехтяла хартия, с ръкописния почерк на самата Ане, чета следното: „В трудни моменти като тези идеалите, мечтите и надеждите са разрушавани от грозната реалност. Истинско чудо е, че все още не съм изоставила своите идеали. Те изглеждат толкова абсурдни и непрактични в това време. Въпреки това аз се придържам към тях, защото вярвам, че дълбоко в себе си хората са добри”.
На втория етаж на къщата-музей, зад малка дървена библиотека е входът на „Задната къща”, в която са се укривали и живели семейство Франк. Библиотеката добре прикрива този вход. Тайната пристройка трудно би могла да бъде открита без предателство от човек, който знае за нея. Болка, тъга и въпроси без отговори те преследват през цялото време, докато се разхождаш из къщата-музей.
Кратки документални филми разказват за живота на семейството. Бащата на Ане, Ото Франк – единственият оцелял, разказва за дъщеря си. Ще цитирам по памет казаното от него: „Не съм предполагал, че дъщеря ми е записвала всичко, което се случваше, докато се укривахме. Беше много тежък период, за който не искам да си спомням. Когато за първи път отворих дневника на Ане, се разплаках. Прочетох първото изречение…и не можех да продължа по-нататък. Спомних си всичко и ме болеше…По-късно, четейки дневника й осъзнах, че аз всъщност въобще не съм познавал дъщеря си…”
Корица на новото българско издание на „Дневникът на Ане Франк“, дело на изд. „Sky Print“
„Баща ми винаги се е опитвал да обуздае свободолюбивия ми дух”, пише в дневника си Ане Франк. „Той просто не ме разбираше. Винаги се е държал с мен като дете, което е в някакъв труден период и което някой ден ще порасне” (…) По-нататък пише: „Аз смятам, че човек, който има кураж и вяра, никога не може да бъде нещастен. Където има надежда, има и живот.”
Излизам от къщата-музей и се питам защо най-големите истини и мъдрости се достигат с най-голямо страдание? Дали действително ние можем да се поставим на мястото на Ане Франк и да разберем, какво ни казва, след като не сме страдали и наполовина, колкото нея?
Бистра Величкова
Библиотеката 
Лео Франк какъв се пада на Ане?