66 години.
Толкова време мина от последните залпове на войната в Европа. Онази, която щеше да доведе до края на всички войни. А вместо това доведе до Корея, Виетнам, Унгария 1956, Пражката пролет, Стената… Онази, която трябваше да спре ешелоните с хора към лагерите на смъртта в Полша, Чехия и Германия, а вместо това ги пренасочи още по на изток - към далечния Сибир и ледената пустош на Колима.
Преди 66 години всичко свърши в руините на една разрушена и победена държава. Една държава, която бе поела към този саморазрушителен път, нахлузвайки ботушите на убийствена идеология. Победи я друга държава със също такава убийствена идеология. Но там, под знамената - и под стъпканите щандарти на германския вермахт, и под плющящия кървавочервен съветски флаг, останаха премазаните съдби на милиони обикновени хора. Потъпкани от снарядите, от грохота на танкови вериги и най-вече от безмилостната жестокост на самата идеология.
Тези 66 години са достатъчно време, за да превърнат излъсканата войнишка каска в ръждива скрап като тази на снимката. И само от откъслечните спомени на престарелите участници, само от избелелите фотографии с брадясали младежи в униформи, нарамили пушки, можем да сглобим малки парченца от огромния и жесток пъзел на войната. И от книгите. Да, най-вече от книгите. С тях е възможно да се върнем в Чанги, където да погледаме фермата за плъхове на Царя и да се ослушваме за сингапурския часови, а ако стане прекалено опасно, просто да затворим страниците (макар никога да не го правим).
С книга в ръка ние мръзнем в жестокия студ на Сталинград, където смъртта и ужасът са в такива мащаби, че е трудно да се поберат в писано слово.
Разхождаме се в сянката на Триумфалната арка заедно с доктор Равик, докато страхът от преследването не всее смут и в нашите души. Удивителен автор е Ремарк. Говорили сме си и преди в блога за него, а със сигурност ще си говорим пак. Ето го и Гребер, който допреди малко е разривал топящия се сняг от камарите мъртъвци на Източния фронт:
„В Русия смъртта не миришеше така, както в Африка[…] В Русия смъртта беше мазна и смрадлива“. („Време да се живее и време да се мре“)
66 години от онзи момент, който германците наричат „Stunde Null“ - финалната точка на разрухата и отчаянието, края на края, моментът преди болезненото осмисляне и превъзмогване на трагедията. Пътят, извървян оттогава, е удивителен. Той ни кара да се замислим за много неща, кара ни да разсъждаваме.
Червеноармейци побиват съветското знаме на Райхстага в Берлин. Войната в Европа приключва.
Въобще темата за Втората световна война е толкова широка и безкрайна, че не биха ни стигнали дни и седмици да обсъдим всичко за нея. Но е важно да се интересуваме, важно е да четем, да питаме, да търсим и да знаем. Защото нито едно събитие от човешката история не е било толкова определящо за съвременния облик на света както тази война. Ние сме това, което сме, заради войната. В огромна степен заради войната. И независимо за каква кауза или по каква причина са се борили и са загивали хора в тази война, на 9 май ние трябва да почетем всички тях. За едни това е ден на победата, за други е начало на окупация. По-важното обаче е, че за всички това е край на една страховита месомелачка, която продължи цели 5 години и погълна милиони човешки животи.
Нека помним! Нека не допускаме никога повече подобно нещо!
Американски матрос целува приятелката си. Снимката е символична за американците - бележи края на войната, която приключва и в Пацифика в началото на септември 1945 г.
Публикувано от Жоро
Жоре, друго не можа ли да измислиш?
Защо приравняваш двете държави в едно-историческата истина е друга.Но зависи кой как гледа.