Джевад Карахасан: спомен за Босна


Когато човек чуе думата Босна, неминуемо си представя ужасите на конфликта от 1992 - 1995 г. Жестоката война е белязала малката балканска страна и до днес тези белези си стоят, някои от тях незаличими. Но войната далеч не е всичко, с което би трябвало да свързваме Босна. Тя винаги ще бъде и свиден спомен, блян и скъпоценност за своите деца, пръснати по широкия свят.

Джевад Карахасан е един от онези босненци, които напускат „барутния погреб“ по време на войната. Ще видите снимката му върху вътрешната корица на неговата книга „Писма от тъмния вилает“ - възрастен мъж, уловен от камерата сякаш в разгара на енергичен порив, на търсене из страниците на книгите, умислен и концентриран. Точно така си го представих, докато четях. Експресивен и замислен - такъв е и в книгата си. Книга, която много повече задава въпроси, отколкото намира отговори. Просто защото е адски трудно да намериш отговорите, когато въпросите са свързани с Босна и нейните хора. На корицата ще видите Стария мост в Мостар - един от символите на османското архитектурно наследство на Балканите. През войната е сринат с артилерийски снаряди - десет години по-късно го възстановяват в същия вид, вадят от дъното камък по камък. Един от тези камъни и днес стои на пътя на пешеходците с надпис „Помнете 1993“.

„Писма от тъмния вилает“ е един букет от размисли на Джевад Карахасан, връщане назад в миналото чрез спомена за срещи и места, случили се и съществували някога. Връщане в градове, чиито облик войната е променила завинаги. Мостар и Сараево - символи на Босна и Херцеговина и на нейния колорит от хора, култури, религии - стават обект на разсъжденията на автора, съхранил спомените си за тях такива, каквито сърцето му винаги е желало да запази. С дворовете, запазващи интимния вътрешен свят на дома от чуждите погледи; с различията, вечните различия, станали здрава основа за всички конфликти в историята на вилаета.

Хаотични мисли вълнуват главата на емигранта - напълно отговарящи на образа от снимката - мисли, които се преплитат, прескачат една друга, преливат от диалозите между героите. Понякога се присеща нещо, развива го, задълбава; появява се някаква импресия, от мъглите на съзнанието изникват забравени образи - Гаврило Принцип, Карл Велики… И в този поток от образи и картини Карахасан моделира своята Босна - онази, която напуснал през 1993 г. и която вълнува съзнанието му вече толкова години.

„Тежко и уверено бие камбаната на католическата катедрала часът е два след полунощ. Минава повече от минута (точно 75 секунди, броих ги!) и едва тогава се чува слаб звън от православната църква - и тя отбелязва своите два часа след полунощ. Малко след нея чувам звук от часовниковата кула на Беговата джамия - единадесет удара на автентичен турски часовник, отброяващ времето по далечни и други земи. Евреите нямат часовник, който да бие, но само Бог знае колко часа е според тях сега - колко според сефарадите и колко според ашкеназите. Така през нощта, когато всички спят, ударите на часовника отброяват разликите между тези хора, които сутрин се будят, радват се и страдат, спазват своите календари и обичаи и пращат своите молитви към едно небе по четири различни ритуала. Тази разлика понякога е видима, понякога - не, но винаги съществува и е подобна на омразата, а често и напълно еднаква с нея“.

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Парадокс“.

---------

Ако публикацията ти е харесала, виж още:

Иво Андрич - Мостът на Дрина

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: