Мина известно време, откакто книгата не е вече у мен, но нейното въздействие може да се забележи по отнесения ми поглед и радостта, докато сутрин слушам птичките и чакам нещо на слънце. И не си мислете, че в „Норвежка гора“ е пълно с изгреви и птичи песни. Напротив – това е книга за залезите – залезът на човешкия живот, на чувствата, на приятелството, но има и песни – песни, които радват, натъжават, както и такива, които трябва да се слушат в определена компания, изсвирени на китара.
Когато Светлето ми разказа за книгата на Харуки Маруками, изтъкна, че има разлика между мисленето на един тийнейджър в Япония и един в България. Прочетох книгата и не помня да съм попадала на нещо по-близко до моето възприятие за… хммм… света, така че явно ми има нещо сбъркано, но подозирам, че не съм единствена, затова искам да ви разкажа за тази книга.
Историята на пръв поглед изглежда обикновена, но в нея са замесени много хора-загадки. Всеки един от тях преживява тежко трудностите в живота си и да ви предупредя отсега – самоубийството застига доста от героите, като единствен Тору успява да мине през всички перипети, да бъде приятел на всички, любовник, на когото се налага, и да запази разсъдъка и чувствителността си. Това, разбира се, не означава, че и той не прави грешки. Но във взаимоотношенията, в които се оказва заплетен, това се оказва неизбежно.
Ще прочетете, че „любовта на Тору и Наоко е всеотдайна, но белязана от трагичната смърт на най-добрия им приятел.“. Това, обаче, никак не е истина. Любовта на Тору може и да е такава, но самият той си дава сметка, че Наоко никога не го е обичала, макар да има жизнената нужда от него, за да запази разсъдъка си. Тору е всеотдаен към всички, към които е привързан. Толкова всеотдаен, че желанията на близките му хора често направляват живота му. Неговата природа е да бъде добър – както когато остава в болницата да гледа за няколко часа напълно непознат човек, баща на негова приятелка, само защото това ще даде възможност на дъщерята да си вземе почивка и да остане насаме с мислите си. Да, Тору е приятелят, който ще е там, когато имате нужда от него, дори да не си признавате.
Наоко обаче е друго нещо. Тя е самовглъбена и изолацията я прави щастлива. Шокът, който е преживяла като малка – по-голямата й, добра и грижовна сестра се самоубива и Наоко я открива как виси на въже от тавана. Голямата любов на Наоко, най-добрият приятел на Тору, също се самоубива. Интересно ми беше това, че авторът не счита за необходимо да изтъкне друга причина за тези самоубийства, освен липсата на хармония между човека и всичко, което го заобикаля. Сякаш нямаш друг избор, когато осъзнаеш, че има нещо прекършено във връзката ти с околните, и не намираш път, по който да продължиш.
„Порцелановата“ Наоко не ми беше на половина толкова интересен персонаж, какъвто е Мидори – момичето, изпълнено с живот, въображение и желание да е колкото се може по-активна. Тя също е срещала смъртта, но на нея е подействало по противоположен на Наоко начин. Мидори е изгревът и надеждата, докато Наоко е залезът. Двете момичета-противоположности са любовта за Тору – едната е част от миналото, вечната несподелена любов, докато другата е бъдещето, към което той не смее да продължи.
Или все пак ще се престраши? Аз самата не разбрах, но по-прозорливите могат да споделят.
Публикувано от Девора
Екранизации:
Мураками е страхотен! 🙂 Браво за статията!