„Деград“ е книга, която излезе съвсем наскоро и още преди излизането си, с анонса от „Сиела“, се нареди сред списъка ми от заглавия, които планирах да прочета. После пак се навираше в полезрението ми по един или друг повод, дори Настя в радио предаването си за книги ми я препоръча. Когато най-сетне попадна в ръцете ми, я огледах тази очаквана книга, прочетох отново на задната корица коментара на Богдан Русев и зареден с големи очаквания се залових за четене.
„Деград е книга за разпадането на тази фалшива човешка личност, а разказите в нея убедително показват съблечения й хипостаз – объркан, питащ и търсещ отговорите вътре, в неудобните за споделяне тъмни страни на духа“, пишеше на въпросната задна корица. И сега продължава да го пише, напомняйки ми, че понякога е погрешно да се доверяваш на написаното по задните корици.
Всеки вероятно би възприел по различен начин 13-те разказа на Васил Георгиев. Досещам се за половин дузина съвременни писатели, начело (или поне в челните редици) с Богдан Русев, които биха лепнали моментално етикет „юбер куул“ на сборника. Има и такива, които биха възкликнали одухотворено, че наблюдаваме поредния пример за възраждането на българската литература. Аз не си поставям за цел да давам оценка на едно или друго произведение, впечатленията са съвсем друго нещо от оценката. А впечатленията ми от сборника на Васил Георгиев се различават от анонса на задната корица. Или поне от сложните епитети, използвани в него. „Ърбън готиката“ от първия разказ определено е силно начало, което въвежда в немалко объркания хаос на авторовото въображение по доста по-структуриран начин, отколкото се развиват нещата по-нататък. „Web 2.0 романтичната комедия“ е странно хрумване, което остави в мен едно неразбиране дори след последното изречение и тихо помисленото „А, да!“ (сега нали ви е ясно, че цитирам задната корица, а не истинските заглавия на разказите, които са си съвсем в реда на заглавията). Не бе, няма да ви разнищвам един по един разказите, ще ви оставя сами да откриете трамвая си в книгата.
Трудно може да се говори за някаква цялост и завършеност на сборника – това наистина са 13 късчета размисли, събрани без определен ред и последователност и нахвърляни като апотеоз на едно или друго добро хрумване. Сякаш някой съвременен революционер е срещнал Свелтьо от „Хиподил“ в задимен бар, слушайки „Пинк Флойд“ и зобайки леки дроги в малките часове на софийския ърбан пейзаж. Някои от разказите почти сигурно са вдъхновени от самотен, но с много силен заряд лаф, дал своеобразната основа за развихряне на фантазията. Други пък съдържат цял набор от силни лафове. Трети, поне според мен, съвсем спокойно биха могли да отпаднат от определението „разказ“, но пък дават една по-богата картина на творческия хаос в главата на този съвременен автор. Един или два ме разсмяха много силно, на един със сигурност си казах: „Е, това е куул!“ (разказът за Созопол – мой личен фаворит, почти идентични усещания имам и аз за крайморския град), веднъж пък бях на ръба да не-допрочета един от разказите… Защо ли? Ами, по принцип съм на мнение, че литературата като писано слово може да съществува и да изглежда автентична и без изреждащи се един след друг цинизми, но това мое мнение със сигурност не се споделя от „юбер куул“ писателите и си остава…един вид, лично мое си.
Едва ли разбрахте какво може да очаквате от „Деград“, нали? Това е и целта на упражнението. Човек не може да знае какво да очаква от една книга – нито от увисналото пране на предната корица, нито от ефектното заглавие, нито дори от подробния анонс на задната корица, нито дори от Богдан Русев. Едно ще е, ако смесите малко твърд алкохол с „Пинк Флойд“ и Васил Георгиев. Съвсем друго – Васил Георгиев чисто. Затова го пробвайте и в двата варианта и по останалите в съзнанието ви набити изречения ще прецените дали експериментът си заслужава.
Публикувано от Жоро
*Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Сиела“
Библиотеката 