За „Вино от глухарчета“ – с носталгия по лятото


Днес имаме специален гост. Сигурно си спомняте емоционалното представяне на „Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог“, една от най-четените статии в „Библиотеката“. Славена ни гостува и днес с друг не по-малко интересен избор и, естествено, с необичайния си стил на писане. Аз вече се вдъхнових да прочета книгата….

Текст: Славена Проданова

Снимки: Траян Азаров

Едно лято трябва да бъде старателно помирисано, защото „имало дни, съставени изцяло от ухания” и наситени с „пчелист въздух”.

Да се разгръща бавно, шепнещо, когато се налага, друг път – да се залее с шумен, кипящ ентусиазъм и да не се оставя да изстива! Да се консумира в неограничени количества, всякакви злоупотреби са силно препоръчителни. Дори такива, които са творение на ярки измислици.

В такова лимонено, безгранично, сияйно, ослепително, ментово лято ни запраща „Вино от глухарчета”. Заключено е в бутилка. Защото всяко съвършенство е крехко и се пилее… трябва да бъде „хванато и запушено с тапа”.

 

„Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка.”

Романът е най-сантименталната и болезнено носталгична творба, която някога съм „срещала”, но е изпълнена с толкова пронизващ и разтърсващ живец, колкото нито едно Днес не може да побере.

Изпитвам безсилие, опитвайки се да разкажа нещичко за тази книга. Рей Бредбъри не мога с никого да сравня по красотата на плавния образен изказ, думите плуват по страниците, можеш да съзерцаваш световете, които рисуват, можеш да се разходиш по „килим от глухарчета в двора. Загледаш ли се в тях, изгарят ти очите!”. Може да е съвсем истинско и мелодично: „Люлеещите се столове пееха като щурци, щурците скърцаха като люлеещи се столове.”

Започва картинно, с много цветове и звуци…

„Светът се плъзгаше, ярък и шарен, по стъкления овал на очните му ябълки и той го наблюдаваше…  Птиците прелитаха като камъчета, разпилени по огромното обърнато езеро на небето. Насекомите тряскаха въздуха с електрическа яркост.

– Том… всички ли на този свят… всички ли знаят, че са живи?”

 

В сюжета устойчиво е вплетено чувството за простор и лекота, за безгранични полета, за първооткривателството, което се чете в неподправения възторг на едно дванадесетгодишно момче: „Каквото и да беше това нещо, то беше скрито в гуменките и се наричаше лято.”

От страниците бръмчат няколко метафорични или дори въображаеми машини – понякога с решителност и мечтателски хъс, понякога тъжно и меланхолично, а друг път- отивайки си, пазят в някое свое прашно ъгълче Споменът, който ги прави неръждаеми и вечни.

„Каква трябва да бъде една Машина за щастие? — питаше се той. — Малка ли, че да се носи в джоб? Или голяма, че тя да те носи? В едно нещо обаче съм сигурен — Трябва да е ярка на цвят.”

И оттук още наднича носталгичният поглед на автора, разнася се минорното усещане за отминалост, за нещо, което не може да се маскира или преправи.

„Машината казва: „Ти си млада”. Но аз не съм. Тя лъже, тази твоя Машина за тъга!”

 

Сантиментът придава горчивия привкус в историите, той неизбежно спори с Времето, разхожда се и в дома на старата мисис Бентли, на която нито едно дете не вярва, че е била малко момиче. Тя колекционира пръснати епизоди от живота си, за да ги помни и да са веществени: „Събираше стари театрални програми, дантелени парцалчета, шалове, билети за влакове; изобщо, всички етикетчета и знаци за нещо, което е било.”

А децата тичат, „стиснали в заледените си пръсти нейното детство, невидимо като въздуха.”

Тези схватки най-често са последен бунт срещу промяната, последно опълчване, завършващо с думи, от които изтръпваш: „Нищо никога никому не принадлежи.”

Още летящи из времето и пространството машинарии, тъжно захабени, но и някак очарователни, се намират по страниците: в разказите на стария полковник Фрийли, който зарежда батериите си и препуска енергично в спомени, спиращи дъха на изумените малки слушатели.

„Пътешествие в миналото – повтори си го шепнешком Том. – Обаче в едно съм напълно сигурен- такова пътешествие сигурно е ужасно самотно!”

 

Срещаме и магическия градски трамвай, който бива заменен с по-скоростни автобуси. Споменът за последния ден, в който звънтящата машина понася на себе си пътниците, е описан идилично и в продължителен миг на безвремие: „… никой не бързаше, наоколо се стелеше гората, слънцето беше спряло на небето, една игла бродираше във въздуха, ушиваше, понякога разшиваше от него фигурки — златни и невидими.

Усещането за изплъзване взема превес. За неизбежен свършек на всичко прекрасно, за закономерното му изтляване… Краят на едно приятелство е това, което съзнанието отказва да осмисли, чувства се обидено и огорчено… безсилно някак, и обвинява, защото гневът е по-лесно поносим.

„Статуите са най за предпочитане. Тях единствено човек може да задържи в своя двор. Но не бива да им се позволява да мърдат. Пуснеш ли ги веднъж, изпуснал си ги завинаги.”

Липсите.

Твърде дълго отричаме, че ни се случват. Авторът пришива в множество образи и ситуации това ценно напомняне – как тичаме с неугасващия устрем да съхраним едно прекрасно Лято, да го направим вечно – лято, което е събирателен образ на най-топлите мигове, хора и спомени в по човешки несъвършения ни живот. И как забавяме ход пред неизбежните разкрития по пътя си … сломяват ни … защото са извън контрола ни. И не е достатъчно простичкото ни желание

понякога нищо да не се променя,

нищо да не си отива,

нищо да не наранява.

Всички тези премеждия на личността Бредбъри разкрива през искрящите очи на малко момче, което поема по един озарен път, изпъстрен с истини, което се бори, тъжи, разгневява, обърква, преоткрива. Дъглас среща Живота си в утрото на едно лято, запушено с тапа на топло и сигурно място- при виното от глухарчета- и стига до края на това лято, запазил спомена за неговата Яркост.

Прабабчето: „Понякога заприличвам на тебе — и ти се заплесваш в киното, от сутрешната прожекция чак до девет вечерта, че пращаме татко ти да те прибира. Запомни: когато стане тъй, че същите каубои започнат да стрелят по същите индианци, на същия планински връх, тогава трябва да си сгънеш стола и да поемеш към изхода, без да съжаляваш и без да се опитваш да тръгваш обратно по пътечката.”

10 мнения за “За „Вино от глухарчета“ – с носталгия по лятото

  1. Все не смогвам да се доредя до нея, но Бредбъри е голям, така че сигурно е мн. добра. Интересно дали „Сбогом, лято“ е ОК?

    1. Добър въпрос. Аз лично не съм я чел, но също би ми било интересно… Като за начало ще почна с „Вино от глухарчета“ 🙂

  2. „Сбогом лято“ – както личи от заглавието 🙂 – вече не носи чак толкова положителен, умопомрачително напоен с адреналин заряд, но носи някак по-зрял поглед и реалистично рисува порастването на момчетата 🙂
    Книгата си струва. Определено не мога да кажа, че гъделичка сетивата като „Вино от глухарчета“, но пък следва много естествено онова, което се случва на границата между лятото и есента, между детството и израстването.

  3. Има си хас да не е по-зряла, писал я е в почти мумифицирано състояние. 😀 Ще я check-на и нея някой ден… евентуално.

  4. Не че е по-зряла самата книга като творба, просто носи по-зряло и реалистично верую. Някак са поизбледнели зелените поляни, някак ароматът на глухарчета вече не е така вълшебен…Неизбежността на раздялата с детството от ръката на Бредбъри все още изглежда не така страшна, но се промъква един сивкав отенък.
    Евентуално може и да ти допадне.

  5. Това е разкошна книга! Страхотна е – от гуменките, за които не достигат паричките, през вълшебната бутилка с лекарство, до историята с бабата и преподредената й кухня. Книга, която трябва да се препрочита по-често 🙂

  6. Толкова отдавна съм чела „Вино от глухарчета“, че почти не си спомням подробности от съдържанието. Но когато прочетох за смъртта на Бредбъри, първото заглавие на негова творба, което изникна в съзнанието ми, беше именно това (макар че съм изчела почти всички негови популярни у нас романи и разкази). И споменът беше носталгичен, точно като по отминалото лято или детство, а чувството тъжно – като при загуба на добър душеприказчик и сърцевед. Помислих си, че може да е от възрастта ми, но текстът на Славена Проданова обяснява и чувствата,и настроенията ми, и облича в красиви думи усещането за Рей Бредбъри и неговото „Вино от глухарчета“.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: