Комунизмът е сериозна тема. Затова пък какъв смях пада…
Не, сериозно. „Сърп и… пук!“ е истинско попадение! Отдавна не се бях забавлявал така с четиво, третиращо политическа тематика. Бен Луис е журналист от Би Би Си, поставил си за цел да проведе изследване на комунистическия анекдот. По този повод обикаля почти цяла Източна Европа, срещайки се с най-различни хора, ровейки се в апокрифни книжлета и архиви и събирайки внушителна колекция от вицове и смешки за комунизма. Но „Сърп и…пук!“ съвсем не е някакъв сборник с вицове, който просто оставя приятно усещане за ведрост у читателя. Книгата проследява цялата история на комунизма, но погледната през очилата на хумора. Ефектна и много оригинална гледна точка, имайки предвид изобртетателността на гражданите зад Желязната завеса, които винаги са успявали да пуснат по някоя шега и за най-мрачните събития от собствената си действителност. Като например руснакът г-н Зимпсонович, който емигрира в Ню Йорк със цялото си семейство. Служител от имиграционната служба го интервюира:
-Разкажете ми за политическото положение в страната ви.
- О, не мога да се оплача.
-Добре - объркано казва служителят, - разкажете ми какво е положението с гражданските права.
- Честно казано, не мога да се оплача.
-Хубаво. Ами икономическото положение?
- Наистина не мога да се оплача. - повтаря отново и отново Зимспонович.
-Тогава защо искате да напуснете Съветския съюз? - отчаяно пита служителят.
- Защото не мога да се оплача! - казва Зимпсонович.
Та всички онези хора, които реално не са можели да се оплачат поради опасност от затвор в социалистическите общества, са намирали начин да „изпускат парата“, разказвайки си вицове за своите лидери, за комунистическата власт, за бедността и мизерията, за милиционерщината, за всичко. Луис търси отговор и на въпроса дали по някакъв начин анекдотите за комунизма не са допринесли за неговия провал. И макар да не намира доказателства в подкрепа на подобна теза, попада на доста интересни открития. Пътувайки в различни държави от бившия соц лагер, той изследва отношението на хората към техния комунизъм, как са се чувствали по онова време, как са го възприемали, как са се шегували с него. Специално внимание е обърнато на анекдотите за Сталин, по времето на когото разказването на подобни шеги е можело да струва няколко години робски труд в лагерите. Оказва се, че самият Сталин е бил почитател на хумора, но това не му е пречело да изпраща в затвора онези, които са се шегували на негов гръб.
Разгледани са вицовете и по времето на Брежнев и Горбачов в Съветския съюз, в Унгария и Полша, в Румъния, в ГДР. Някои от тях преминават държавните граници, преразказвани са с променени главни герои, нагаждани са към местната реалност. Румънците се оказват големи шегобийци. Вицовете им почти винаги засягат неописуемата мизерия, в която изпада румънското общество през 80-те години в резултат на катастрофалното управление на Чаушеску.
Бен Луис доказва със своето колоритно изследване, че хуморът може да вирее дори и във враждебната атмосфера на тоталитарното общество. Точно тази атмосфера го прави дори още по-силен, осмиващ почти всяка сфера от обществения живот през социализма - от опашките пред празните магазини, та чак до научно-техническия прогрес. Книгата предлага и едно добро начало за осмисляне на все още спорната епоха на комунизма, защото какво по-добро средство за разбиране на миналото от един хубав виц?
Като този за трабанта, който не помръднал от светофара, дори когато светнало зелено. Бил залепнал за някаква дъвка…
Публикувано от Жоро
* Книгата бе любезно предоставена на блога „Библиотеката“ от изд. „Прозорец“