Днес отново имаме гост-блогър в „Библиотеката“. Сигурно си спомняте нашия призив за читателски ревюта на книги Ерих Мария Ремарк - този любим на поколения писател. Тогава се получи интересна дискусия, а ето че сега Пламена Маркова ни изпраща своя статия за една от най-добрите му книги - „Време да се живее и време да се мре“. Вижте мнението й по въпроса и как една антивоенна книга може да бъде коледно четиво!
Точно преди десет години бях гледала по някоя от кабелните телевизии филма „Откачен град” (в оригинал Freak City). Действието се развиваше в рехабилитационен център, където всеки от героите се бореше с присъдата си “инвалид” и последвалата насилствена изолация от обществото на “нормалните”. Нямаше кървища, нямаше убийства нито дори изтървани депресирани индивиди с резачка под ръка. И все пак, “Откачен град” се оказа един от най-бруталните филми в моята тийн-телевизионна практика. Толкова ме впечатли, че след него бях написала някъде “Няма абсолютно нищо, за което бих могла да се оплача”. Предполагам това е и една от целите на тези истории – да си дадеш сметка, че винаги има и по-лошо и поне за няколко минути да забравиш оплакванията си.
“Откачен град” не е в никакъв случай любимият ми филм. Доказателство за това е, че съм го гледала само веднъж и няма да повторя. Но има една подобна отрезвяваща история, която съм препрочитала повече от десет пъти. Романът „Време да се живее и време да се мре” на Ерих М. Ремарк. След него никога не ми е хрумвало да си казвам, че всичко ми е наред. Разликата е много проста – докато онзи брутален филм ме държеше настрани и аз единствено наблюдавах групата безкрайно нещастни герои, историята на Ремарк ме включва в действието веднага, при всеки прочит. Затова аз съм непрекъснато нащрек и преживявам всичко. Чудя се какво ще стане в този момент с Гребер и мен, докато сме на фронта, след това ще успеем ли да се приберем невредими вкъщи, а как ще се развият нещата с Елизабет (тук дискретно се опитвам да се отдръпна), как ще преживеем поредната бомбардировка и т.н. Признавам си, че несъзнателно съм като онази класическа блондинка от вица, която се надява, че следващия път щом гледа „Титаник”, корабът няма да потъне. Затова дори и при десетото прочитане умея да се преструвам пред себе си на изненадана.
„Време да се живее и време да се мре” всъщност може да бъде и коледна книга. Е, няма много сняг, няма украсени с червени играчки и лампички елхи. Даже и елени няма, да не говорим за Дядо Коледа. Обаче я има онази искра, за която празничните филми все намекват. Същата искра, която присъства във всяка книга на Ремарк. Онова изстрадано умение да живееш за мига, да оценяваш често само и единствено факта, че все още си на този свят и не си сам. От тези 365 страници през годините съм изкарала повече цитати, от която и да е друга книга. В духа на предпразничната суматоха този е точно на място: „Сега вече имаме всичко – каза Елизабет. – Луна, градина, една хубава вечеря зад нас и цялата вечер пред нас. Толкова е хубаво, че е почти непоносимо.
– Така са живели хората преди. И не са намирали нищо особено в това.”
Оказа се ужасно трудно да пиша за Ремарк. Искам да кажа много, но не искам с нищо да убивам удоволствието от това всеки сам да прочете и изживее негова книга. Предполагам съществува онзи страх да не би с досадни анализи да го превърна в нещо като мъчителната литература от часовете в училище, както се случи с „Под игото” например.
И така, мислех си аз, напълно сериозно, какво да напиша за „Време да се живее и време да се мре” и ей-така от нищото се сетих за едно почти непознато момиче. Преди два-три месеца тя ми предложи да подаря на някой своя любима книга. Бях ужасена – моите книги са моето съкровище, трупам си ги, пазя си ги и единствено ги заемам на най-доверени хора. Но днес, може би защото вали сняг, може би защото Ремарк ме зарази с нещо като антикомерсиален коледен дух, взех категоричното решение да изпратя „Време да се живее и време да се мре” на същото онова непознато момиче. Завиждам й за удоволствието, което ще преживее щом отвори книгата. И го пожелавам на всички вас.
Пламена Маркова
-----------------------
Ако статията ви е харесала, вижте още:
Приключението Ремарк: Трима другари
Това, което ще напиша е клише, но…В книгите на Ремарк има много типична, атмосфера, атмосфера позната само на челите ги. Мисля, че точно това е най-привличащото у тях. Много беше приятно да усетя тази атмосфера и в написаното тук.
Дори самата Плами си няма на идея колко е права. И о, да - определено може да ми завижда за щастието, което преживях :D. За това и не винаги само да четеш книгите е важно, понякога трябва да покажеш и на другите, че книгите са повече от купчина страници. Те са упояващи, тежки, любовни, приятни, безкрайни. Тепърва ще чета и ще разбирам дали тя е била права за книгата, но пък ще го направя с нетърпение и удоволствие. 🙂
Весели празници на хората зад този блог, като колега (малко бивш) определено ви се кефя, независимостта и самостоятелността и най-вече възможността (брех че много „тт“ в едно изречение) сам да избираш книгите си са златни. Не се разделяйте с това!
Благодарим за хубавите пожелания! Весели празници и на теб и когато имаш желание, заповядай да ни гостуваш с публикация по всяко време :))
Благодаря за възможността, наистина я оценявам. Но си дадох дума, че повече няма да пиша анотации. 😉
dnes zapochnah da cheta „Vreme da se jivee i vreme da se mre“. Zarazih se s „Remark“ sled kato prochetoh “Na zapadniq front nishto novo“ Bqh tolkova raztarsena ot tova unikalno proizvedenie , che reshih da izcheta vsichkite romani na Remark , s nadejdata da izpitvam otnovo i otnovo sashtite valneniq. nadqvam se novoto mi chetivo da me vpechatli sashto tolkova, a zashto ne i poveche.
Лично мен „Време да се живее и време да се мре“ наистина ме разтърси още повече. А „Трима другари“ направо ме изравни със земята - успех с четенето на всички негови романи, заслужават си и определено няма да съжаляваш! Поздрави, Жоро
Prochetoh go… toku shto…tolkova mnogo neshta iskam da kaja, za da izrazq tova, koeto chuvstvam, no dumite mi se struvat prekaleno bezsilni.A Remark kak uspqva samo s dumi da nakara horata da izpadat v takiva emocionalni sastoqniq?Stoqh neznam kolko vreme sled poslednata izchetena duma zagledana v stranicata,placheshe mi se.Tova e neshto poveche ot raztarsvashto, zadavah si edin osnoven vapros, dokato chetqh knigata- kak e vazmojno vsichko tova da se e sluchvalo, kak e vazmojno?Kogato zad statistikata v uchebnicite po istoriq vidish otdelni choveshki sadbi vsichko dobiva savsem drug vid…Tova e neshto ujasqvashto.Joro, ti beshe prav… I sega kato znam che si prav kakvo li da ochakvam ot “Trima drugari“.Iskam vednaga da q namerq i pochna da cheta.Veroqtno na finala shte sam pod zemqta.
Именно това е ценното у автори като Ремарк - карат те да се замислиш, че зад сухите цифри като 20 милиона или 30 милиона жертви стоят истински, човешки, горчиви страдания, безброй прекършени сълзи, неизброима мъка. И причината за това е войната… Или безумието на шепа хора, тласнали света в налудничава война. Ако всички си даваха сметка за това, може би нямаше да има войни, знам ли?! Няма кауза или идеал, който може да оправдае милионите липсващи бащи и майки, милионите загинали по фронтовете синове… В „Трима другари“ очаквай по-скоро лични взаимоотношения и съдби - не по-малко разтърсващи обаче. Ще разбереш много неща за приятелството. И за това, че животът е миг. Ще се радвам да споделиш впечатления после. Жоро