“Доброжелателните”: Смразяващият епос на Джонатан Лител

Трудно е за вярване, че съществува такава книга… Трудно ми е и на мен да пиша за нея след всичко прочетено. Затова ще ви разкажа как попаднах на нея.

По принцип книгите за Втората световна война са ми слабост. Освен художествените произведения на автори като Ремарк, непрестанно прелиствам мемоари, документалистика, въобще всичко, свързано с този период. Ето защо, когато разбрах за “Доброжелателните” на Джонатан Лител, (издателство „Колибри“) нямах търпение да я прочета. Отне ми повече от месец… може би два. Спирах да чета и започвах нещо друго с намерението да се отърся за малко от бруталната действителност, описана в тази книга. После се връщах отново и отново, чувствайки, че трябва да знам, да преживея всичко, да прелетя с тази своеобразна адска машина на времето 70 години назад…

Неслучайно критиката описва произведението на Лител като шедьовър, като най-оспорваната книга на века. “Доброжелателните” е Библията на войната, най-смразяващата история, на която съм попадал. Изглежда сякаш авторът е искал да разкаже на всички какво действително се е случило в онези злокобни години (1941 – 1945), но съществува тонове и тонове литература, ВЕЧЕ написана по темата. Тогава той събира всички парчета от пъзела, натрупва не само есенцията, но и безброй незначителни, малки подробности, вкарва им живот и ги моделира със силни дози от собствената си мащабна култура, огромно познание и така присъщата на гениите лудост. Получава се едно наистина дяволско изобретение – пълнокръвен портрет на войната, пулсиращ с истинска кръв Холокост, крещящ националсоциализъм, в който читателят не е зад стъклото на отдалечен зрител, а там, в прясно изкопаните ровове, нагазил до колене в кръв и стенещи тела. И все пак това не е онзи див, стереотипен образ на нацистките зверства, наложен в повечето литература на тази тема. „Доброжелателните“ е изключително интелектуално четиво, в което дори сред жестокостите се намира място за дискусии по философски въпроси и изкуство, а образът на есесовеца разчупва всички клишета, познати до този момент.

В книгата оберюурмбанфюрер Максимилиан Ауе разказва за своя живот през войната – откровено, от първо лице. Неговата работа, наглед чисто бюрократична, го превежда през най-кървавите моменти на Изток – методичното изтребване на стотици хиляди евреи, цигани и други малцинства (но така също и ранени и обезобразени германци, душевноболни, туберколозни) в т. нар. “Aktion”, кошмарите на истинската война в руините на Сталинград, лепкавият въздух над Аушвиц, а в самия край и през апокалипсиса на победена Германия. Образите са разнообразни, много живи и сякаш излезли от дебелите исторически книги. Смъртта се носи по страниците почти непрестанно, придобивайки най-причудливи форми. Понякога е замръзнала купчина тела, друг път препълнен с голи хора ров, гроздове от обесени хора по дърветата, премазани от танкове крайници… Бруталността на написаното е толкова смразяваща, че спира дъха. Въпреки това няма време за лирически отклонения – историята тече с бързи темпове, няма отделни глави, няма паузи, няма минута спокойствие през всичките 800 страници. Сякаш самият дявол е взел перото и е написал тази кошмарна и в същото време толкова силно привличаща с безумието си книга. За да бъде адската картина пълна, Лител ни превежда не само през ужаса на външния свят, но и през личния “Содом и Гомор” на щурмбанфюрер Ауе –изпълнен с противоречия, душевни изкривявания и гротескни халюцинации на прикрит хомосексуалист в униформа на СС. Сцените с неговата скандална самоличност надминават най-високите степени на поносимост. Няма да ви казвам нищо повече, защото не може да бъде предадено с чужди думи това, което съзнанието на Джонатан Лител е сътворило върху белия лист. Преживейте сами своя личен Холокост с тази потресаваща книга. Ако ви стиска!

Предупреждавам обаче – трябва да си тотален маниак на тема “Втора световна война” и да имаш поне средно ниво на познания по немски език, тъй като преводачът е решил да остави редица термини в оригинал и страниците буквално бъкат от административен немски и военновременни фрази като “Kellerkinder” и други интересни, но трудно смилаеми за непривикналите с този чудесен език читатели.

Като споменах преводача (най-топли адмирации за човека, извършил този епохален труд!), намерих едно негово интервю, част от коeто ме потресе още повече от книгата: “...с изключение на главния герой – доктор Ауе и неговата сестра-близначка, всички, до последния шофьор на кола – ефрейтор, който се споменава в книгата – са живи, истински, живели личности и аз на всички тези личности им намерих биографиите и съдбата след войната на тези, които са оцелели”.

Приятно четене!

Публикувано от Жоро

* Книгата ни бе любезно предоставена от издателство „Колибри“.