За Ремарк и алкохола

Разрових се в стари мои статии за книги, публикувани отдавна в личния ми блог. Е, голяма забава падна. Припомних си доста книжки и вече избледнелите ми впечатления за тях. Покрай една или две дори падна истински смях. Ето защо, смятам няма да ми се разсърдите, ако споделя някои от тях с вас – тъкмо в по-далечна перспектива ще събера всички мои статии за книги в „Библиотеката“, където им е мястото.

За днес съм ви приготвил Ремарк и един извод, който си направих, прочитайки творчеството му. Enjoy!

18 август 2008 г.

 Продължава пътуването ми през творчеството на Ремарк. След като прочетох „Черният обелиск” преди няколко месеца, това лято се запознах отблизо с „Живот назаем” и „Триумфалната арка”. След вълнуващата ми първа среща с „На западния фронт нищо ново” в ученическите години и породилото се у мен желание да надникна в света на Ремарк, започнах малко по малко да си набавям/ взимам назаем/ купувам всички негови произведения, издадени на български. Така минах през „Сенки в рая”, „Обратният път”, „Искрица живот”, „Време да се живее и време да се мре”. И оттам събирах шепа след шепа наблюденията си за автора, за неговите мисли и идеи, за внушенията му…

Какво научих? Естествено, това, което знаят и повечето хора на първо четене – писател със силно изразена антифашистка насоченост, писател-реалист за годините на Първата световна война, върл противник на хитлеристкия режим; книгите му са горени от нацистите, а самият той живее далеч от родината си през голяма част от живота си. Дотук добре. Но има и някои други неща, които успях да прозра и ме удивиха…

Според моето скромно мнение Ремарк е бил страшен любител на чашката. Просто е невероятно как във всяка своя книга отделя толкова много място на алкохола. Стопроцентов фен! На езика ми е да кажа алкохолик, но може да се допусне, че просто е бил ценител. Само че един ценител едва ли би обрамчвал целия процес на комуникация между всичките си по-главни персонажи с чашката. От чашка до чашка – това представляват диалозите на Ремарковите герои. От бутилката калвадос, през бутилката ликьор, вувре на обяд, водка и какво ли още не. Първото ми подобно впечатление се роди, докато четях „Сенки в рая”. Там любовта между двамата главни герои в общи линии минава през бутилката водка с мезе – тенджера изпросена манджа. Скандал ли ще стане, пикник ли ще си направят, на пейка ли ще седнат – двамата неизменно къркаха водчица и размишляваха за света. „Черният обелиск” донася напредък в повествованието – има си дори цял герой, който е постоянно пиян. При това е фелдфебел, с разяден от алкохолизъм черен дроб и лют пруски нрав. Всяка вечер опикава въпросния черен обелиск и накрая едва не умря от пиене. Самата книга предлага особени пасажи с разкази и случки на надпиване, пиянски изстъпления и постижения в областта.

„Живот назаем” е тежко, горчиво четиво, в което обаче прозира тънкото познание на автора за чревоугодничеството. Болната от туберкулоза и нейния любим автомобилен състезател преживяват основно по парижките ресторанти, където пийват ли, пийват разнообразни напитки. При това Ремарк не се задоволява да посочи вида алкохол, но смело конкретизира година, реколта, изба и т.н. Истински познавач, бих казал.

Дори в безспорния ми фаворит – „Време да се живее и време да се мре” всичко се завърта около една бутилка вино, която завърналият се в родината солдат изпива романтично с младата арийка и от това се ражда една кратка и отчайващо красива любов. Въпросният роман извежда в чист вид и една друга типична за Ремарк линия – на „подарения живот”, който се живее туки сега без мисъл за бъдещето. Но това може да стане обект на друга статия. Тук сме се събрали да говорим за алкохола на Ремарк. Или за Ремарк и алкохола.

 Последната прочетена от мен книга – „Триумфалната арка”, с ръка на сърцето мога да посоча като истински апотеоз на алкохола. Страстта на Ремарк в пълен мащаб. Всяка страница дъха на джибри. Не е истина просто! Четях и не можех да повярвам колко правилно съм се бил замислил още от „Сенки в рая”. Какво се случва? Действието се развива в Париж. Един лекар-бежанец спасява млада жена от самоубийство. Като я сгрява с няколко глътки ( „Елате да пийнем нещо — каза той”). Завързва се съспенс – двамата излизат на по чашка или две. Той я води в любимата си кръчма, където обръщат още някоя бутилчица.

– Искате ли още една чашка? — попита Равик. Тя кимна.
– Той даде знак на келнера.
– Още два калвадоса, но в по-големи чаши.
– В по-големи чаши ли? И по-пълни?
– Да.
– Значи, два двойни калвадоса.
– Отгатнахте.

Следва бурна връзка, гарнирана с бутилки на ставане и на лягане, а в паузите лекарят запива с един приятел-руснак. Или сам. Защо не? Масовите ситуации в ресторанта или нощния клуб са обилно гарнирани с разнообразни спиртове. Любимо питие на лекаря и младата женица става калвадосът. Намират си дори и един келнер-чудак, който помни точно какво са пили двамата седмици преди това, гордо отбелязва авторът. Мислех да си отбелязвам колко пъти героите се отдават на порока, но скоро се уверих, че бих обсипал цялата книга с бележки. Затова ще приключа до тук. Ремарк е забележителен писател, няма спор. Умел психолог и убеден пацифист. А любител на чашката – в това просто няма съмнение!

– Стига! Не ми се пие.
– Полупразните чаши са нещо отвратително. Не я изпивай, ако не искаш.
– Защо? Това е цяло разсипничество.
Равик вдигна глава. Видя умното, добродушно лице и се усмихна.
– Разсипничество! Вечният страх на французите. Защо да пестиш, когато животът не ти спестява нищо?
– Да, но тук става дума за търговия, а това е съвсем друго.
– Да пием тогава по този повод — изсмя се Равик. — Какво би било светът без търговския морал?

Публикувано от Жоро