За думите, които убиват

на

Когато за първи път научих за пакистанската авторка Камила Шамзи, веднага разбрах, че творчеството й трябва да намери път и до нашата библиотека. Сдобих се с „Ранени думи“, която обикнах още с корицата, а след известно време се потопих в интимния свят на Самина – героиня, обсебена от миналото и живееща чрез спомените за своята изгубена майка и нейния Поет.

На фона на политически събития в Карачи, разиграли се в детството на Самина, едно семейство живее при необичайни обстоятелства и сред хиляди неизказани чувства. Това обречено съжителство и отделните съдби на участниците в него довеждат Самина до огромен душевен дисбаланс, който не може да бъде излекуван по друг начин, освен чрез повторна загуба на всичко, на което държи.

Трябва да си призная, че героинята на моменти толкова ме дразнеше с нейния отказ да прозре грешките си, че всеки път, когато някой друг от героите я скастряше, аз го подкрепях разпалено: „Да, точно това заслужава да й се каже! Ама че откачалка!“. Разбира се, аз не бих била толкова склонна да я нападам заради нейните слаби черти, ако самата аз не ги притежавах в изобилие – нали на това ни учат психолозите 😉

Животът на Самина не е като на някое обикновено момиче в Карачи (всъщност има ли обикновени момичета в Пакистан?). Майка й притежава остър език и grazia, с които печели хора за каузите, които защитава, но в същото време е изцяло обсебена от любовта си към Поета. Едно малко момиче израства в два коренно противоположни свята – в тихия и любящ свят на семейството на баща си и пламенния и  жесток свят на майката. Тези два полюса, които бележат характера й, превръщат съществуването й като зрял човек в противопоставяне на други светове – реалния и илюзорния. Самина не може да направи разликата, не може да живее в настоящето, защото е изцяло погълната от копнежа по отдавна отишли си хора, а тайнствените писма, които получава, само задълбочават тази нейна дистанцираност от всичко реално. До някаква степен ми се струва, че много момичета имат същите проблеми… без тайните писма може би. Но всеки, на когото му е било отнето нещо като дете, живее целия си живот, неспособен да преодолее подобна загуба. От такава гледна точка това е историята на всяко дете, пораснало в една копнееща по миналото жена.

В крайна сметка от илюзията, в която живее Самина, остават само ранените думи… и хората, които винаги са били до нея, опитвайки се да  й дадат щастието и увереността, че никога няма да бъде сама.

Книгата беше любезно предоставена от издателство „ЕРА“ на Библиотеката!

Публикувано от Девора

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.