Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог

Днес имаме гост автор в „Библиотеката“ - Славена Проданова ще ни представи нейното преживяване с книгата на Етгар Керет „Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог“. Едно много емоционално ревю, написано с читателски усет в откраднато време от ученето за държавен изпит! Еха…

Може би фактът, че е най-краденият автор от израелските книжарници, ще си остане първата и най-запечатваща се асоциация с Етгар Керет. Или може би онова за затворниците, които се избиват да го четат (преувеличено казано). Все се опитвам да намеря някаква обвързаност и логика в тези странни любопитни данни- може би, защото невероятно лесничко се чете. Или просто е придобил локална популярност и хората в Израел са ентусиазирани престъпно да го харесват. Похвално, пък и всичко си идва с причина.

За мен да попадна на автор с неизвестно име, история, послания и така внезапно да ме прикове към страниците- особено в разни смутни изпитни времена- си е доста показателно и шокиращо. Защото, когато в медии и книжарници плъзнат един куп суперлативни нови имена, за които, ама нищичко не бих узнала, ако не поровя старателно, отсяването е съвършено труден процес и става някак на сляпо.

Та стоя си аз, отгръщам първата предговорна страничка и усещам, че този човек ще бъде забавен, също така- оказва се печално недооценен в ранните си опити за писане (бил е на 19, когато тъжен и нелеп момент го подтиква да напише страшно късия и оригинален разказ „тръби”), което пък ме навежда на мисълта, че в следващите страници ще срещна нещо наистина забележително- защото кое е по-мотивиращо за един творец от това да не бъде разбиран и усещан така силно, както интуитивно му се струва, че заслужава да бъде усещан и разбиран.

И ето я срещата ми с малкия първи параграф от същината на червената книжка, носеща името: „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог”

Пристъп на астма

когато получиш пристъп на астма, не можеш да дишаш.

като не можеш да дишаш, едвам говориш.

изречението ти трае колкото въздухът в дробовете

а той не е много, някъде от 3 до 6 думи.

осъзнаваш колко всъщност струва една дума.

пресяваш онези, които ти хрумнат- избираш най-важните,

дори те ти излизат скъпо.

не е като при здравите хора, които изхвърлят навън всички думи, дето чакат в главите им, както ти изхвърляш боклука.

когато някой получи пристъп и каже:

‘обичам те’ или ‘страшно те обичам’ има разлика.

има една дума разлика

а една дума е много,

защото тя би могла да е

„спри”

или „инхалатор”

или дори „ линейка”

Тук веднага си формирам положително предубеждение. Докато стоя, съзерцавам стената- приятно розова и леко разфокусирана, главата ми бива наводнена от мисли как в няколко реда е възможно да се помести една кратка метафорична история за Смисъла (обичам сравнението със здравите хора - прахосници на думи! Защото те така правят- когато нещо е на пръв поглед неизчерпаемо, сигурно, винаги възможно, то е в наличност, съответно- съвсем безинтересно. А именно онези груби, внезапни интервенции в живота, които те карат да се усещаш чуплив и уязвим, ти подсказват сякаш в задушаваща липса на въздух, че всеки дъх е цена, която си склонен да платиш без дори да се замислиш, за редките безценно значими мигове. И точно те те осмислят).

И скобите обичам, както става ясно.

Следва разказ за бездънната, безнадеждна тъга, който всъщност изобщо не започва сякаш е способен да ти разкаже нещо тъжно и бездънно безнадеждно, той е плавен, води те за ръчичка, неусетно те потапя в лека парти атмосфера, преобладават усмивки в статичност, но усмивки … всичко е пъстро и щастливо. Докато във финала нашият човек на фона на цялата заобикаляща го тиха преситеност от Щастие негласно премята в съзнанието си една кротка, ненатрапчива мисъл, на която вероятно ужасен виси неговият крехък, уязвим Смисъл:

„ В тази вълшебна нощ и аз ще съм там, ще отпивам от моя ванилов млечен шейк и ще се усмихвам искрено. А преди да си тръгна- ако поискаш, ще те целуна. Ако не- просто ще ти стисна ръката”

И си мисля, че няма по-тъжно нещо в целия свят от всяка една несподеленост.

Фотография: Траян Азаров

Следват все повече разкази, от които никак не подозираш какво те очаква- те всички са кратки, леки, въздушно-рехави някак и с невероятно замислящи, асоциативни заглавия. Обичам му заглавията- те са предмети, те са начало на история, те са комети. Или малки вселени. Той може да разказва за умението да изчезнеш, преминавайки през собственоръчно направена тръба, за безсърдечност и безкрайна състрадателност в две страници, взривени с контрасти, за споделената болка, за откраднати сънища, за топлината, която сме способни да пазим в себе си, когато някой си отива, за умението да го ценим и да ни има заради това, което чувстваме. За невидимата самота, за вечната неудовлетвореност, за хората- за пъстротата и различието.

И това, което ти разказва в няколко страници, изобщо не си подозирал, че може да бъде облечено в думи, а ако се втурнеш сам да опишеш, със сигурност ще отнеме хиляди.

А ние вече знаем, че трябва да се пестят.

Историите могат да са страшно трогателни, страшно нереалистични, страшно смешни, фантасмагорични, тъжни, шокиращи, брутални, винаги- страшно неочаквани във финалните изречения и това е, което те кара да не спираш да ги четеш, докато не се свършат. И започнеш да си ги премисляш… ето това ще отнеме време. Правете го само, ако не учите за държавни изпити!

Лекотата, с която стъпвате по страниците е любезно предоставена от Милена Варзоновцева, която с естественя превод и страшно приятно вплитащ се сленг прави думите да са съвсем близки и удоби за употреба и възприемане

И понеже не мога да спра (това е последното, наистина)- разказът „Щуро лепило” е така очарователен! А финалът е… Всичко.