Northanger Abbey

В разгара на последната си сесия от преживяването “бакалавър” реших, че имам нужда от романтика и шумкащи рокли, изискани обноски и недоразумения, затова изтеглих всички възможни екранизации на новелите на Джейн Остин и в продължение на една седмица забравих и за дипломната си работа, и за сесията, дори и за реалния живот. След като изгледах всичко, до което успях да се добера (а то не е малко, тъй като сериите на BBC са над 3 часа и от няколко части, а известните новели на Остин имат по няколко екранизации), се захванах да препрочитам своята колекция от любовни истории на Джейн Остин (стилен комплект, който ми е подарък от Жоро). Първо препрочетох “Pride and Prejudice”, макар винаги съм била на мнение, че Joe Wright е направил прекрасен филм, който е по-добър от самата книга, но все пак като го изгледаш над 10 пъти, пак се връщаш към книгата, защото имаш нужда от малко разнообразие. След това реших, че прекалявам (чак на този етап, да) с препрочитането на едни и същи неща и захванах Northanger Abbey.

Докато четях Northanger Abbey, непрекъснато си мислех, че ако има героиня, с която да мога да се оприлича (и която да е творение на перото на Джейн Остин), то това е Катрин – наивна, приказлива, в търсене на някаква мистерия, обичана и без никакъв опит със светските интртиги. Определено не съм нито Ема, нито Лизи, нито Джейн, нито Елинор, макар понякога да ми се иска. Но и да си Катрин има своето очарование – единственото, което застрашава нейната любов, е собствената й налудничавост.

Преди да продължа, трябва да поднеса своите извинения за думите си, че Джейн Остин пише само за романтика. Знам, че всички критици на тази авторка, независимо от века, в който са споделяли с широката публика своето компетентно мнение, намират и други силни страни на нейното творчество, които обаче на мен ми се струват толкова незначителни, най-вероятно поради собствената ми слабост да намирам само това, което търся в дадена творба. Това, надявам се, няма да го приемете като някакъв вид тесногръдие, а като обикновена проява на егоцентризъм и инфантилност 😛

Northanger Abbey е произведение на Джейн Остин, за което се твърди, че “пародира изпълнения с ужаси готически жанр”. Аз пък през цялото време си мислех, че Остин е направила опит да създаде именно такава творба, но в крайна сметка не е успяла да избяга от себе си и пак е завъртяла всичко около най-простите семейни и любовни взаимоотношения – което пък аз лично най-много ценя в нейното творчество. За съжаление през цялата книга очаквах да се случи нещо по-грандиозно и като “ужаси”, и като любовни преживелици, но, уви, това не се случи дори в последните 3-4 страници (както иначе е практиката) и затворих книгата с усещането, че ранните творби на Джейн Остин не са сред най-любимите ми. Не се оказах права, обаче, дори бях много изненадана, че в творческото развитие на писателката Pride and Prejudice и Sense and Sensibility дори предхождат Northanger Abbey.  Другото нещо, което не ми се хареса в тази новела, беше предсказуемостта на героите, събитията, дори диалозите. “Лошите” герои са лишени от привилегията да бъдат интелигентни и прикрито злонамерени, а пък “добрите” герои са си откровено смотани, като единствено Хенри показва някакво чувство за хумор на първата и втората среща, след което почва да се изживява като големия авторитет по всякакви въпроси (но пък кой ли мъж не прави така – явно вековете култура и прогрес не влияят на “силния” пол).

Като цяло четох книгата с интерес, но смятам, че нещата са леко претупани (не мога да повярвам, че го написах – обикновено Джейн Остин мъничко ме изнервя с нейните дълги пасажи, в които не се случва нищо особено). Струва ми се, че 100-200 страници отгоре щяха да дойдат добре и направо си е скандално, че идването на Хенри при Катрин в края на книгата трябваше да бъде представено чрез майка й, която дори не го посрещна при влизането му. „Как може такова нещо?“, негодувах аз, докато четях. Дори не разбрах как Катрин го е мернала за първи път да пресича двора им, дори не разбрах какво са си казали – тези неща не могат да бъдат спестени на човек, който толкова държи на детайлите, особено когато е приучен да ги очаква.

Що се отнася до готическата част в книгата – било то пародия или злощастен експеримент – ефектът е един и същ: никакъв. Катрин, която е само на 17 и чете “страховита” литература, очаква да й се случи нещо, което да й избели косите за 1 минута и когато такова нещо в крайна сметка не се случва, макар условията да са толкова благоприятни, тя започва да подозира бащата на приятелите си в убийство. Единственото, в което е виновен той, обаче, е, че е смотан меркантил, който я гони от къщата си, като разбира, че не е богата наследница. В крайна сметка всички се помиряват и Катрин се омъжва за своята любов.

п.п. Екранизацията от 2007 никак не е лоша (за хората, които харесват тази литература и такива филми, разбира се).

Публикувано от Девора