От всичко, което човек в стремежа си към живот издига и строи, най-доброто и най-ценното в моите представи са мостовете. Те показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се е спрял пред него, а го е преодолял.
Снимка: PIERRE-HENRI-AU, Trekearth
Покрай великденската обиколка из Балканите тази пролет и всичко видяно по земите на бивша Югославия у мен се зароди желание да прочета нещо от литературното наследство на нашите съседни народи. Точно тогава, като по поръчка, пред погледа ми в една книжарница попадна чисто новото издание на една книга-легенда – „Мостът на Дрина” на Иво Андрич. Грабнах я без да се замислям. „Чете се на един дъх”, каза ми Стойчо. Хубаво, ама от ангажименти нямах и дъх напоследък. Използвах всяка свободна минута, крадях от обедните си почивки и попивах увлекателния текст.
Всички тези откраднати минути бяха истинско преживяване, неповторим досег с една много човешка книга. „Мостът на Дрина” е монументално произведение и неслучайно неговият автор е първият балкански лауреат на Нобелова награда. Словото на Андрич, неговият разказ за смяната на епохите в един интервал от около 500 години предизвиква асоциации с нещо познато и близко. Аз поне се сещам за тетралогията на Димитър Талев – „Железният светилник” и т.н. И Стайнбек – „На изток от рая”. Ето такъв привкус има и „Мостът на Дрина” – с голямо внимание към човешките страсти и характери, с респект към съдбата и нейните тайнствени повели, с много символи и с една пропълзяла от страниците тъга, която няма как да не обхване читателя. Тъга от безвъзвратното, от неумолимия ход на времето, който захвърля епохите с техните устои далеч назад и носи несигурността на новото и непознатото. И това ново и непознато, колкото и да е модерно, често се явява непосилно за хората от стария свят.
В центъра на тази броеница от отделни разкази, сливащи се неусетно в един роман, е великолепното творение на ориенталското архитектурно изкуство – строеният цели шест години мост над изумруденозелените води на Дрина. Макар издялан от камък, на моста е придаден характер, той е символ на непреходното, на връзката между хората, времената и епохите. Всичко, дори жителите на босненската касаба Вишеград се променят с годините, но мостът остава там неизменен от нищо. Около него се разиграват всички онези драми, които са толкова присъщи за съдбата на балканските народи – като се започне от битовите обичаи и традиции, та се премине през набитите на кол въстанически глави по капията, човешките трагедии и обикновени радости, чак до смутните времена на войните и разпалването на националистическите страсти и междуетническата нетърпимост като явления от края на 19-ти и началото на 20-ти век. С лекотата на разказвач, който знае всеки камък и всяка тревичка в това малко кътче на Балканите, Иво Андрич ни пренася неусетно през вековете, като ни описва поотделно героите и типажите на всяка една от тях, грижите и надеждите им, патилата и радостите на малките хора. Без излишен драматизъм рисува картини на варварска жестокост, на изпепеляващи пороци, но и на невъзможна любов, на желязна човешка воля и новаторска храброст. И всичко това около могъщия мост, събрал в недрата на своите 11 колони цялата мъдрост на времето.
Много интересен пътепис от по-ново време за моста на Дрина тук.
Публикувано от Жоро
Впечатление правят и изводите и обобщенията за управляващи и управлявани. Четеш ги и виждаш как човечеството не е мръднало ни на йота от тогава, за съжаление. Книгата наистина е страхотна.
Книга- бижу! Характери, които не можеш да забравиш, история, която е близка до нашата, и цялото това в една истинска приказка.