Има едно единствено нещо, което може да се брои като недостатък, когато литературните ти предпочитания клонят към английските новели и автори като сестрите Бронте и Джейн Остин, и това е, че винаги очакваш щастлив край. Независимо колко разочарования, предизвикателства и неосъществени копнежи, компромиси и нереализирани мечти могат да се изредят в 100, 200, 500 страници, накрая искаш своя щастлив край! Не сладникав разбира се – а истински – в който двама души, преодолели всичките си страхове, преминали през всевъзможни трудности, откриват пътя един към друг – като Джейн Еър, която се връща при своя беззащитен и съсипан г-н Рочестър.
Тези два дни четох Villette, новела на Шарлот Бронте, която, според вещи лица, е вдъхновена от личните й преживявания, когато през 1842 г. отива да преподава заедно със сестра си Емили в Брюксел. Според биографите на Бронте, Шарлот се влюбва в съпруга на директорката, в чието училище преподава. Не знам дали заради несподелената любов, или от чувство за мелодраматизъм, което би направило историята още по-разтърсваща, в предпоследния абзац на книгата Шарлот изпраща професор Пол Емануел завинаги сред вълните на нестихваща буря, като го лишава от въможността да види стаята, подредена с неговите вещи от Люси, цветята, които тя е отгледала за него и, разбира се, самата Люси – жената, която обича силно, но пред която разкрива любовта си непосредствено преди да замине далече от нея за три години, но при която така и не се връща, за да изживеят тази споделена любов.
Тази развръзка много ме депресира. Не стига, че през цялата книга съчувствах на главната героиня за това, че чувствата й винаги бяха наранявани или недоизказани; не стига, че в нея се влюби един смахнат професор; не стига, че тя беше свидетел на всяко чуждо щастие, но не и на своето, ами накрая, след толкова очакване и копнеж, не успя да бъде обичана и да обича по друг начин, освен чрез дълги писма в продължение на три години (най-щастливите в живота й). Е, може би не трябва да говоря така – току виж ви отказах да хванете тази книжка и да прочете какво друго има да ви разкаже авторката, само защото вече знаете какво се случва накрая, но мен лично това никога не ме е спирало, даже предпочитам да знам как ще свърши дадена книга или филм, така че не мога да се чувствам виновна нито пред себе си, нито пред вас.
Но ако все пак вие ме упреквате, че ви развалих изненадата, имам един силен довод, с който направо да ви принудя да прочетете тази книга. Искам да ви споделя едно свое наблюдение – Шарлот Бронте е гениална! Това е талант, който е загаснал твърде рано, но въпреки това продължава да оставя следите си върху хиляди хора дори в нашето безувствено и извратено настояще. Тази жена, на която не е липсвала нито огромна обща култура (задължително трябва да се четат бележките, иначе ще изпуснете много от смисъла на цялата история), нито дар слово, ме е пленила завинаги и аз съм обсебена от нейното творчество и го приемам за съкровище, до което трябва да се докоснат колкото се може повече хора. И ако вие нямате против този литературен жанр; ако нямате против красотата, любовта; ако нямате против да откриете собствените си чувства, описани по начин, по който сами не бихте могли да го направите, то тогава вие трябва да четете Шарлот Бронте. Ако Villette ви се струва прекалено мрачна, вземете Jane Eyre или Shirley и се насладете. А ако имате възможност – четете в оргинал. Аз още не съм чела превод, за да мога да ви консултирам по този въпрос, но вярвам, че колкото и добър да е един преводач, емоцията на оригиналните думи никога не може да бъде пресъздадена:
You are well habituated to be passed by as a shadow in Life’s sunshine: it is a new thing to see one testily lifting his hand to screen his eyes, because you tease him with an obtrusive ray.
п.п. Снимката няма общо 😉 Просто местенцето е хубаво 🙂
Д.