Подземното небе на Виетнам

Детето задава въпроси:

–         Защо моите очи са различни от твоите, различно ли виждат?

–         Къде се крият птичките от самолетите?

–         Американците ще бомбардират ли Луната?

–         Като я бомбардират, луната ще угасне ли?

–         Рибките в реката чуват ли бомбите?

–         Никсън радва ли се, когато аз плача?

С тези думи започва книгата на “Подземно небе” – дневникът на Блага Димитрова от преживяното във Виетнам през 1972 г., по време на войната.Тези думи си имат и своя предистория. През 1967 г. българската писателка е за пръв път на посещение в азиатската страна. На връщане взима със себе си 7-годишното виетнамско момиченце Ха. Момиченцето не е сираче, има си майка и баща, но българката го извежда от разкъсваната от взривове страна и то започва нов живот на хиляди километри от родината си – в България. Пет години по-късно двете се връщат във Виетнам. Където бомбите продължават да демонстрират упоритостта на Америка да победи в една безсмислена и вече загубена война.

Под формата на дневник писателката разказва за това гостуване, преживените мигове на ужас и безмълвие пред кошмарите на внезапните бомбардировки, споделя омразата си към технологичния прогрес, служещ за целите на войната и същевременно изразява удивлението си от характера на виетнамския народ, който устоява на изпитанието и продължава напред сякаш напук на американците.

Разбира се, в книгата могат да се открият и немалко пропагандни пасажи, но това е разбираемо с оглед на времето. Те не са толкова натрапчиви обаче и не загрозяват излишно иначе доста живите картини, които Блага Димитрова рисува в дневника си. Интересно е, че Ха също си води дневник, при това на български и е много забавно човек да прочете странните думички, които момичето си измисля на все още не напълно усвоения чужд език. Друго забавно всъщност няма в книгата. Повечето впечатления в нея са от трагични моменти, от тежки бомбардировки, от срещи с хора, пострадали от войната… Някои от тези срещи са шокиращи, както пише самата писателка. Такава е срещата с малкото момче, което има на сметката си 87 убити американски войници. Американците убили родителите му и то си отмъщавало методично. Заедно с други хлапета се закачали с войниците, играели си с тях, а тайничко им крадяли гранатите и ги заравяли на скришни места. Един ден малчуганът хвърлил граната всред група войници и така записал първата си победа с 8 убити американци. С подобна асиметрична война не е чудно, че въпреки техническото си превъзходство САЩ все пак губи във Виетнам.

През 2007 г. вече порасналата Ха, която носи името Ханна Димитрова, издава книга със спомените си за семейството-осиновител. И от това, което прочетох като коментари, те не са никак толкова розови, колкото може би изглеждат в дневника на Блага Димитрова. Някой път може да я прочета и нея. Тогава пак ще ви разкажа…

Публикувано от Жоро