Започнах да слушам Металика в шести клас – от моя съученик и по това време вече запален малък метъл Борис си презаписах “Черния албум” и се почна едно въртене… Желанието ми да имам всички техни албуми се превърна във фикс-идея. Взимах от Борис касети и ги презаписвах (можете да предположите с какво “прекрасно” качество се получаваха). В Ботевград по онова време имаше един единствен музикален магазин (сега няма нито един) и постоянно проверявах там дали няма нещо. Другият начин беше чрез митичните Мури и Кръстев – двама метъли-маниаци, които имаха огромна колекция от албуми плюс внушителна аудио техника и е лесно да си представите какво представляваха те за нас, дребосъците, дето тепърва навлизахме в тези непознати води. Вече имах повечето албуми на запис, когато излезе двойният концертен със симфоничния оркестър. Купих си двете касети от въпросния музикален магазин за 12 лв. и бях много щастлив – оригинален албум на Металика в моите ръце! Това беше Истината! Въртях го постоянно, макар от слушането и от четенето на списание “ХАОС” да бях вече наясно с истината – през 1999 г. Металика вече не бяха това, което…са били.
Оттогава минаха десет години. Сега не слушам музиката на касети, а музикалният ми вкус не се ограничава до Металика, Нирвана и Менъуор. Сега съм от хората, които избягват всякакви четива, в заглавието на които има думички като “Истината за…”, “Тайни и загадки на…”, “Истинската история на…”, “Десет правила/истини за…” и подобни. Когато излезе тази книга обаче, дали от носталгия, дали защото все още съм голям фен на Металика (на истинската Металика), се заинтригувах. Естествено. И също толкова естествено..хм, някой веднага забеляза това и същият този някой ми подари книгата по един много мил повод.
Като цяло ми беше по-скоро интересно четенето. Но това не е истината за Металика. Не и каквато аз си я представям. Още повече че я прочетох веднага след поредната биография на Кърт Кобейн, която наистина рисува един внушителен, емоционален и невероятно жив образ на сиатълската легенда. Книгата има редица слабости, като се започне от превода (явно личи непознаването на музикалната терминология и още по-лошо – на българската структура на изречението) и се стигне до факта, че това не е одобрена от групата биография, следователно е логично да липсват много ценни сведения, които иначе биха дали самите музиканти. Като плюс може да се отбележи, че авторът е бил наясно с този минус и се е постарал да компенсира с позоваване на един куп интервюта, давани пред различни списания, както и собствени такива с вече бивши членове на Металика. За съжаление обаче, стремежът да се получи все пак сравнително дебела книга и, от друга страна, желанието за разглеждане на случая в контекст, изпълва разказа с безкрайни протяжни страници за групи като Exodus, Diamond Head, Motley Crue, Anthrax, Slayer… Четеш и си мислиш: “Абе къде останаха Металика?”.
Тласната по течението на мейнстрийма, книгата е разделена на глави, повечето от които изглеждат така: “Мит 1”, “Мит 2”…и т.н. Накрая на всяка глава с такова заглавие авторът прави заключение мит ли е това наистина или е реалност. Но не звучи убедително, никак…
Като цяло обаче човек може да открие в книгата доста ценна информация. Моменти от биографията на групата като злощастната смърт на Клиф Бъртън, идването на новия басист Джейсън Нюстед, разправиите с Дейв Мъстейн или алкохолизма на Джеймс Хетфийлд носят доста познания за един фен. Познания, които с радост би нагълтал всеки почитател на групата.
Накратко, една книга, която не блести с нищо, но и не обременява с излишни очаквания – като да гледаш “Минута е много”: знаеш, че пак ще участва Димо Падалски, но нямаш нищо против да научиш още нещо любопитно. (Ужасен пример дадох, дано не го прочете Лилия Райчева).
Публикувано от Жоро