Хоризонталстване

на

Той не беше от тях! Не, в никакъв случай! Той не беше от хората, които непрестанно се оплакваха, че животът е тежък, че светът е ужасно място, а хората са жестоки и зли. Не беше от тях и не искаше да бъде, дори ги презираше. Но не беше и от онези, които витаеха в розовите облаци на собствените си идеализирани представи за нещата; онези, за които бутилката винаги бе наполовина пълна и които си свирукаха весело, докато отиваха на работа в някой приветлив офис с широки прозорци и избръснат до синьо шеф зад отрупано с документи бюро.

Като се замисля, той не беше и от онези, които винаги се бореха с трудностите, изправяха се пред сложни дилеми, взимаха важни решения, после работеха здраво, за да се докажат, да се издигнат в кариерата, и някои от тях загиваха нелепо в самолетна катастрофа или банков обир.

Чудак. В общи линии беше чудак. Поне другите го определяха като такъв. Или май за последно така го нарече онова момиче от университета, което го покани на изложба в Полския център, а той отвърна, че нямал представа от полски и се качи на автобуса със скоростта на светлината. Странен тип. Така го нарече пък жената, която продаваше стари книги на спирката, след като той прехвърли всяка една от подредените на сергията книги, след което се наведе над жената и заговорнически й подшушна на ухото: “Госпожо, те всички са стари! Не знам как се хващат на номера ви, но, вярвайте ми, може да си имате големи неприятности, ако някой се усети!”

А майка му го наричаше просто… Рачко. И то толкова гальовно, колкото и решително го бе кръстила Ирак преди 24 години. Не, не мислете, че се шегувам. Младежът носеше името Ирак – мимолетен порив на благонравната му майчица, която, в момент на патриотичен възторг при поредното съобщение за дружеските отношения между братските народи на България и Ирак, бе избрала именно това звучно име за първородното си чедо. Случаят е любопитен и заслужава малко повече внимание.

Пламенният порив настъпи един ден в болницата, когато подутият корем на бъдещата майка ритмично отмерваше броя вдишвания на жената под одеалото, а от радиоточката, закрепена на стената отсреща, се лееше поредната новинарска емисия. Родилката слушаше с изражение на самодоволно прасе за новите договори, сключени с народа на Саддам и скрепени с нерушимото клеймо на социалистическите идеали. За младата жена Саддам беше истински герой – въплъщение на храбрия революционер, завоювал чутовна победа с вечния враг и повел народа си към прогрес. Разбира се, тя едва ли си е представяла, че след години хлапетата ще си разменят по интернет клипчета с екзекуцията на същият този Саддам, но в онзи момент от значение бяха само няколко неща. Новите договори между двата братски народа, мъжествената стойка на иракския вожд и …онова мъниче, което щеше да се роди след ден или два.

“Момче е!”. Това бяха първите думи, които чу, когато се събуди от упойката. Раждането бе минало тежко, но сега и двамата бяха добре – и тя, и малкото момченце, което докторът държеше в косматите си ръце пред все още замъгления й поглед. “А сега си почивайте и мислете име за тоя юнак!”

–         Ирак! – още в полусън изпелтечи жената.

–         – Извинете, не ви разбрах! – обръна се докторът.

–         Ще се казва Ирак. Като Саддам. Само че Ирак. Сещате ли се?

Убеден съм, че в този момент докторът е бил далеч от състоянието на “досещащ се” и сигурно вече е съжалявал за предложението, което беше дал  – тази жена да мисли за име, при положение, че още не се е събудила от упойката.

Всички знаем как е било кръщаването преди години. Отива майката в oбщината, където една лелка стои пред дебела книга и потропва с химикалка в ръка. Майката казва какво име е избрало семейството за рожбата си и лелката заравя нос в книгата. Тя прави това всеки път по един и същи начин – с усърдието на пчела и досадата на мравояд, преял сред разровения термитник. Естествено, името трябва да фигурира в регистъра, иначе може да възникне някоя разправия. Така че се предполага изборът да падне върху стандартно и актуално за настоящата номенклатура хубаво българско име – Иван, Драган, Пенка, Йотка, Сталин, Сергей, Леонид, Оля, Альоша и др.

Нашата въпросна майка застана приветливо пред лелката и на отработения до болка въпрос: “Какво да бъде името?” с цялото спокойствие на Вселената отговори:

–         Ирак.

Мравоядът в миг вдигна очи от омачканата книга и ги хвърли хищнически към жената, изправена от бюрото. Погледа я няколко секунди, в които се опита да открие онзи налудничав поглед, онази нереална усмивка, която отличаваше хората с психично разстройство от нормалните такива. След като не откри никакви признаци, тя преглътна кисело и бавно изрече:

–         Не Ви разбрах, другарко…

Младата жена се усмихна чаровно, при което скулите й изпъкнаха и придадоха на лицето й почти детско изражение. Тя се наведе над бюрото и също тъй бавно и все така спокойно повтори:

–         Ирак.

Разбира се, всичко приключи без проблеми. Мравоядът врътна един телефон, след няколко минути слезе кметът, който също впери изпитващ поглед в жената и сякаш и той се опитваше да открие някакви симптоми на душевна болест. Той също не намери такива, затова се усмихна дружески, подхвана жената през рамо, покани я да седне, заръча да направят кафе и започна да реди комплименти върху масата. В общи линии словото му се въртеше около това колко бил горд, че жена в неговия град е избрала такова патриотично име за сина си, какъв безценен пример за подражание е тя и колко би бил щастлив баща му, също някогашен кмет, а още по-отдавна и партизанин, ако беше тук в този момент. След като изпиха кафето и кметът разказа още няколко патетични истории, между които хвърляше хвалебствия за иракския вожд и българската майка, последната си тръгна, стискайки в ръка свидетелство, на което ясно се виждаше изписано с химикалка: Ирак Стефанов Дончев, роден на 26 август 1982 г.

И така, Рачко хоризонталстваше в своята стая, отметнал одеалото настрана, със заголен корем, насочен заплашително към тавана. Въпреки цялата вълнуваща история на своето зараждане и на именуването си, той сякаш не отдаваше голямо значение на това. Или по-точно въобще не мислеше за него. Точно в този момент мисълта му беше заета с друго.

Той хоризонталстваше и очите му дори не примигваха. Съсредоточен, изпънат като струна, Рачко се ослушваше за странните звуци, идващи от стомаха му. А те ставаха все по-чести.

К-р-р-р-р! Кр-р-р-ъ-ъ-ък!

Ето, това беше добро, мислеше си Рачко. С удивителен интерес той слушаше как стомахът му чегърта от глад и на света в този миг не съществуваше нищо друго, което да си заслужава вниманието му. Нищо. Единствено къркорещите звуци от стомаха му.

К-р-р-р-ъ-к-к-к, кръ-ъ-ъ…

Досущ като разговор! Ами да! Рачко беше убеден, не, той знаеше, че вътре се води важен разговор. От него зависеше много. Светът може би! Да, целият този странен и непознат свят зависеше от звуците, идещи от стомаха на Ирак.

“Заглъхнаха. Сигурно в момента мислят. Вероятно са се скарали и сега си пасуват, докато измислят кой с какви точно аргументи да нападне другия”. Така си мислеше той.Слънцето се провираше изпод щорите на прозореца и осветяваше на ленти голия корем на младежа. Естествено, изобщо не му беше и до слънцето…

Да хоризонталства и да разсъждава за живота около себе си – това бе призванието на Рачко. Хоризонталстването заемаше такава голяма част от ежедневието му, че дори собствената му майка го бе приела за нещо нормално. Като къркоренето на корема и разсъждаването върху него. Ирак можеше да хоризонталства с часове – правеше го както вкъщи, излегнат върху никога неоправеното си легло, така и навън – под сянката на някой бор, край поточето в гората, на пейка в парка, покрит с вчерашен вестник. Този процес бе изключително точно дефиниран от младия човек – започваше с разкършване на тялото, помръдване на всички пръсти на краката, изпъване и застиване в мъртвешка поза. И тогава единственото нещо, което продължаваше да помръдва от време на време, бяха микроскопичните гънки в мозъка на Ирак,  които се напрягаха в усилията да разсъждават.

От известно време гънките на Рачко бяха стигнали до извода, че звуците от стомаха всъщност страшно много приличаха на звуците, издавани от синия кит. Сякаш банда сини китове се бяха скрили в стомаха на Ирак и разговаряха – понякога се караха, друг път говореха в един глас, а от време на време тихо проскърцваха. Гънките бяха убедени в правотата на изводите си. Убеден беше и Рачко. Толкова убеден, че през последната седмица прекарваше по цял ден в хоризонталстване, за да долови някой от разговорите между сините китове. Горкият Рачко! Дори не бе виждал син кит през живота си, но това не му пречеше да вярва в убежденията си и да посвети ежедневието си на научна дейност. Защото сама по себе си дейността на Рачко бе дълбоко научна – можеше да се окаже, че звуците на сините китове, плаващи из океана, по някакъв начин резонираха в стомаха на младия човек. Какво заключение само!

Една хубава сутрин Рачко прекъсна хоризонталстването си, за да слезе до кварталния магазин. Купи си няколко кофички кисело мляко и списание за природа и наука. По-късно, когато вече беше в стаята си, той унищожаваше кофичка след кофичка, а пропорционално на изчезващото кисело мляко се увеличаваше увереността на гънките му, че сините китове наистина съществуват. Най-малкото защото вече знаеше как изглеждат. В списанието имаше снимка на един. Е, не беше син, но те пък сините едва ли са много по-различни – вероятно гърбът им е оцветен в синьо и изглеждат много смешно с разкривените си усти.

И през една също тъй хубава сутрин Рачко стегна багажа си и го остави пред вратата. В една папка държеше самолетен билет за Бостън и документите си за студентска бригада в Америка. Все още беше студент, въпреки че хоризонталстването не се отразяваше много добре на успеха му и макар 24-годишен, той така и не успя да завърши с връстниците си. Сега бе твърдо решен да отиде на бригада. Разправяше на всички, дори на лелката, която продаваше стари книги на спирката, че ще ходи да печели пари в някоя ферма по крайбрежието.

Най-отгоре, върху голямата чанта с дрехи, стоеше списанието за наука и техника. Ирак грабна багажа си и потегли. Майка му го изпрати на вратата безмълвна. Мъчно й беше, но се надяваше, че поне ще спечели пари, вместо да лентяйства вкъщи (тя не бе посветена в тайните на хоризонталстването).

Никой, всъщност дори продавачката на стари книги, не се досещаше за истинската причина Рачко да замине за Америка. Сините китове… Да, сините китове. Всичките му гънки продължаваха да вярват, че те съществуват, а звуците им кънтят в стомаха на младия мъж. И Ирак отиде да търси именно тях. В Америка. В страната, в която всеки търси нещо. Защо пък не сини китове?

Честно казано, на лелката с книгите изобщо не й беше до това.

Разбирам я.

Жоро

6 коментара Добавяне

  1. djidji каза:

    super super samo taka

  2. Снежана Живкова каза:

    Хм, Хм… Много добре! Даже страхотно! Само – списанието веднъж беше за природа и наука, втория път за наука и техника… Но това е само малка прашинка върху този иначе безупречен текст.
    СнеЖ

    1. Библиотеката каза:

      Благодаря 🙂

      Жоро

  3. Petko Todorov каза:

    Прочетох всичко което сте публикували.
    Много по-добе е да си Рачко в наши дни, а може би дори и син кит.
    Поздравявам ви и поднасям уважението си към творенията.

    1. Библиотеката каза:

      Благодаря Ви за добрите думи! 🙂
      Поздрави,
      Георги

  4. afairyteller каза:

    „Да, целият този странен и непознат свят зависеше от звуците, идещи от стомаха на Ирак.“ Гениално! Страхотен текст, браво Жоро

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.