Библиотеката

Не знам какво съм си мислела! Наистина! Поисках си тази книга за Коледа, защото отдавна стои в списъка ми с желани книги в Goodreads. Явно някога назад в миналото, когато четях много романтична кулинарна литература, съм решила, че това заглавие ще е интересно. Не помня каква е причината, но книгата се озова при мен и ако трябва да обобщя прочетеното накратко, ще ви споделя, че досега не бях чела книга, която да е толкова посредствено написана, но с толкова голяма претенция! А сега ще ви разкажа надълго:

Мелиса Сенате е авторката на тази литературна подигравка. Не мога да повярвам, че тази жена е работила като редактор! Не мога да повярвам, че книгата е бестселър! Или мога… Но изводите, които си водя за американската аудитория от четящи, не са най-приятните.

И така: раздразнението ми започна още при разтварянето на предната корица, където ме очакваше първа страница не с информация за изданието и заглавие на книгата, а лист и половина хвалебствени цитати. Това е огромна червена предупредителна светлина - книга, която иска да ви внуши, че е добра, преди изобщо да се е представила, няма на какво друго да разчита, освен на подобна манипулация. Не ги изчетох, продължих нататък.

За мен не е проблем да чета книги в оригинал на английски, но тази книга подложи на изпитание познанията ми за този език. Четях и имах чувството, че думите са разбъркани в някакъв безумен словоред, който ми пречеше да разбирам смисъла им. Буквално се пулех срещу книгата, толкова неестествено се изливат думите в нея. След 20-30 страници започнах да хващам това странно темпо, но ужасяващият стил на авторката ме измъчваше до самия край. Някъде на привършване ми хрумна асоциацията, че книгата сякаш е написана от софтуерен бот - като тези, които отговарят на въпросите ви в чатове на различни институции с предварително зададени отговори. И този бот допускаше дори грешки! Първите пъти, когато ги хващах, подлагах на съмнение собствените си познания по езика, но в един момент вече беше очевидно, че книгата е посредствена не само като авторско съдържание, но и като редакция и корекция.

Знам, че искате да прочетете каква всъщност е историята, но и това не е приятна задача: авторката се опитва да бъде оригинална, като „развива“ паралелно няколко човешки съдби, само за да завърже всичко с розова панделка накрая в най-лигавата щастлива развръзка. Главна героиня е Холи, която наследява къщата и кулинарното училище на баба си. Сенате иска да обогати образа на своята героиня, като я представя като комплицирана, но уверена млада жена. И така, Холи започва новелата като зависима от приятеля си и без особено самочувствие, за да стане по-късно уверена кулинарка и преподавателка в училището на баба си. Колко по-късно мислите? Ами 3-4 седмици по-късно. Да, на хартия човек успява да стане кулинар след 2 седмици самосъжаление и още 2 седмици провали в кухнята. Холи има напрегната връзка с майка си, но дневниците на баба ѝ ѝ помагат да я заздрави. В общи линии никоя от жените в тази книга не се разбира с майка си…

Накратко: Холи прави кулинарен курс, където повече се разказват лични истории, отколкото се готви (нищо общо с реалността на кулинарните курсове), а всеки един от участниците има някакъв проблем в живота, който до края на курса се разрешава с такава лекота, че чак е отблъскващо. Като например Джулиет, която преди няколко месеца е загубила малката си дъщеря. Необходими са само няколко съвета от новите ѝ приятели, за да се съвземе от скръбта си и да потегли на пътешествие из Европа заедно със съпруга си. Разбира се, единствените други участници от противоположен пол в курса към края стават двойка, а самата Холи се влюбва в бащата на своята стажантка, който, между другото, е комичен образ на мъж и не знае какво иска от една жена, освен да бъде майка за дъщеря му. Взаимоотношенията между тях са изградени на уж сближаващи разговори, много извинения и две банални романтични срещи (в лодка с шампанско и в градината на покрива на градския хотел). Това е любовна история, чието развитие е толкова незадоволяващо глада на читателя за нещо вълнуващо и красиво, че е чак обидно. В общи линии страниците са изпълнени с микро драми и помирения, опити за оригинално съдържание, опити за внедряване на важни теми. Бих казала, че е почти нивото на литература за подрастващи, но това ще е такава обида към авторите на качествена литература за млади момичета и момчета, че ще се въздържа.

The Love Goddess’ Cooking School не просто е посредствена като стил, сюжет и език, но дори постоянно се срещат непроверени и недомислени грешки в хронологията и разказа, сякаш авторката е написала набързо всичко и после не е минала да прочете какво е сътворила: така в началото бабата на Холи уж вече е умряла, но в следващата глава умира наново. Или когато Тамара разказва каква среща ще има същата вечер след един от курсовете и каква среща е планирала за следващата вечер (понеже отчаяно си търси мъж), имената и срещите са съвсем други, когато на следващия ден им разказва как е минало. Колко посредствен автор трябва да бъдеш, за да допускаш такива безумни грешки и то многократно? И кой изобщо е издал тази книга!

Виждате, фрустрацията ми е голяма и многословна. Мога да напиша още много неща, които откровено ме възмутиха, но ще спра дотук и ще си пожелая никога повече да нямам сблъсък с толкова слаб автор и ще разпростра желанието си още по-далеч, чак до редакционните бюра на американските ежедневници, които промотират подобни литературни напъни, и тайничко ще си пожелая да настъпи някаква революция, която да смени литературните им отдели с хора с по-високи критерии за художествено съдържание.

Девора

С последните часове на 2020-а година с най-малката читателка вкъщи разлистихме и последните страници на книгите, които четяхме. За нея това беше приказката за „Малката русалка“ на Андерсен, а за мен - финалният разказ, включен в сборника „Уесекски истории и други разкази“ на Томас Харди. Книгата бе сред подарените ми за Коледа и изданието с твърди корици на „Изток Запад“ ме накара да посегна първо към него.

Още след прочитането на „Далеч от безумната тълпа“ бях заявила гласно желанието си да прочета още нещо от Харди. Макар тази книга да ми се струва подценена на моменти, също и прекалено тежко критикувана, за мен е една от любимите класики в личната ми библиотека.
Не по същия начин се случиха нещата в разказите, макар сред тях също да имаше фантастично написани истории. Томас Харди е чудесен разказвач, който с малко думи може да обрисува пищни картини на емоционалното състояние на своите герои и обстоятелствата около тях. Единствената причина да не бъда запленена от разказите, а просто да ги оценя високо като художествени произведения, се крие в самата мен - когато нещо ми харесва, имам нужда и от количество, не само от качество. Искам да имам възможността, като читател, да потъна и да потъвам в историята с дни, а не за минути. Но означава ли това, че не мога да усетя силата на разказа?

Съвсе не!
„Свирачът на шотландски танци“ в „Други разкази“ ме разтърси с жестоката категоричност на края си, с на пръв поглед окултното представяне на съвсем нерядко срещани случаи в реалния живот. С няколко уж нехайни изречения авторът обрисува толкова тежка житейска ситуация - тежка заради развръзката си, но и заради една болезнена за приемане истина: всички ние сме абсолютно подвластни на емоциите си, на търсенията на душата и в същото време сме глухи пред разума си и не можем да изживеем нещо, което не е закодирано в природата ни. В края на този разказ ще видите една майка, която може да мисли и чувства единствено когато е в плен на мелодията на „свирача“, както и един доведен баща, който не може да преживее загубата на своето доведено дете.

Книгата започва леко и дори спокойно с разказа „Тримата странници„, в който не се случва нищо непредвидимо или особено. Това е сякаш разказ, написан с намигване, като разгрявка. Спираме набързо в „История от 1804 година„, но разсеяното ни внимание отново се оказва привлечено от „Меланхоличният хусар от немския легион„. В този разказ наивните герои с романтични разбирания за чест и свобода ще бъдат жестоко наказани. Харди категорично и ясно отправя послание, че хората, водени единствено от чувствата си, било те породени от любов, дълг или неопитност, няма как да оцелеят в свят на пресметливост и жестоки закони за подчинение.

Като най-свръхестествен може да се определи разказът „Изсъхналата ръка„. Там въображението на автора наистина се е развихрило и то много. Но ако от разказа изтрием с гумичка моментите на магически сюрреализъм и остане само скелета от човешки емоции, то това е една от най-често срещаните истории и в реалния живот, историята на ревността, зависимостта и обречеността в семейните връзки.

В никой друг разказ комичното и трагичното не са така зрелищно преплетени, както в „Съграждани„. Харди е преднамерено предвидим в историята си, а читателят само наблюдава безучастно с лека усмивка, породена от иронията, с която авторът разгръща историята. Малко по-разведряващ е разказът „Натрапници в „Нап“„, който се заиграва с отличителната черта на любовта - непостоянството.

„Раздвоеният проповедник“ беше голямо разочарование лично за мен, тъй като краят на разказа е написан толкова тенденциозно, сякаш от ръката на друг човек. Както ще разберете, самият Харди е бил на същото мнение и по-късно признава тази своя грешка.

В „Други разкази“ ще имате възможност да прочетете за съдбата на двама братя и една сестра, които се чувстват застрашени от безобразния си баща („Трагедия на две амбиции„); за обречената любов между две сродни души в „Адвокатска обиколка„; за промените в характера, които могат да разделят един мъж от една жена, а впоследствие - същата жена от друг мъж („Преобразилият се мъж„), както и за невероятната съдба на Баптиста, която може да се окаже най-адаптивната героиня от всички, с които сте се започнали до този момент. Може би заради това авторът я възнаграждава с щастлив край.

Във фантазията на Томас Харди ми допада това, че откривам донякъде отражение на собственото си цинично отношение към живота. Нито един от разказите, колкото и невероятни да звучат историите, за мен не изглежда невъзможен и неправдоподобен. Понякога, да не кажа често, животът се завърта с невероятна гъвкавост, така че да ни покаже не друго, а колко малко е нужно, за да ни ограби завинаги. В увода на книгата, написан от Весела Кацарова, се споменаваше нещо за съвместното съществуване на хумористично и трагично в разказите на Харди. Напълно съм съгласна! Ако приемем, че читателят е висше създание, лишено от емоции и пристрастия, той наистина би могъл да се разсмее на човешките съдби, толкова динамично изпълнени с копнежи и страдания, само за да свършат бързо и трагично, уж случайно, но всъщност грижливо преплетени и обвързани, като в предварително начертана матрица.

Имам подозрения, че тази книга няма да допадне на мъжката аудитория, защото, макар в нея да се говори за хусари, за Наполеон, за свещеници и адвокати от викторианската епоха, както и да присъства типично за силния пол чувство за хумор, преди всичко друго това е книга с разкази, посветени на емоционалността, на свръхестествената обреченост, на гибелните емоции, на съдбовната случайност. Ако сте читател, който държи на щастливите развръзки и смята, че в живота, както и в литературата, трябва да съществува логика, баланс и справедливост, то тогава си направете услуга и потърсете нещо друго за четене. На всички останали желая приятни мигове с героите на Томас Харди и до нови срещи!

Дево̀ра

Изпратих Жоро на разходка с молба да ми донесе нещо от българската книжарница във Виена, защото имам огромна нужда да чета нещо увлекателно на български, а всички мои книги са в детската ми стая на 1000 километра от тук. Не знам дали от страх какво го очаква, ако се върне с книга само за себе си, или поради някаква друга причина, но „Бруклин“ на Колм Тойбин вечерта лежеше на нощното ми шкафче.

Беше ми приятно да прочета тази книга и като че ли в последните години това е най-големият комплимент, който мога да отправя към някое заглавие, защото, макар и кратко, за мен означава много. Затворих последната страница, без да съм изпитала отегчение, без да съм била раздразнена от автора, без да съм била разочарована от героите. С едно малко изключение, книгата ми се стори съвсем достоверно написана и това ме изпълни с доверие и благодарност към нейния автор.

Ейлиш Лейси е млада ирландка, която трудно излиза извън „черупката“ си и приема с огорчение или поне скептицизъм всичко, което разлюлява монотонното й същестуване. На повърхността Ейлиш е завършен конформист - тя се оставя да бъде водена и направлявана от всяка човешка сила, която има досег с живота ѝ. Героинята стои безмълвна, докато други решават съдбата ѝ вместо нея: какво да работи, как да се облича, как да прекарва свободното си време, къде да продължи живота си, за кого да се омъжи… Всеки човек, с когото Ейлиш общува, играе роля на крайъгълен камък, докато тя е топче, което се понася в една или друга посока, в зависимост от това накъде се наклонява повърхността. Ако Ейлиш беше само това, то героинята щеше да е откровено непоносима и дори антипатична.

Под повърхността обаче бушуват бури и емоции. Прави чест на Тойбин начинът, по който елегантно разкрива потулената същност и емоционална стабилност на героинята си. Ейлиш наистина оставя други да ръководят съдбата ѝ, но много добре преценява дали това е нещо, от което може да извлече полза. Макар да се осланя на другите, тя изпитва някакво превъзходство спрямо тях, изучава ги с оценяващ поглед и емоцията не е водещ фактор в нейните решения.
Майсторството на Колм Тойбин според мен се разкрива най-вече в това, че толкова детайлно описва начина, по който си взаимодействат противоречията в една жена. Всички си мислят, че закрилят Ейлиш, че имат силно влияние върху нея, че едва ли не те могат да направляват всяка стъпка, която младото момиче прави. Ако можеха да надзърнат в мислите ѝ, както правим ние, читателите, щяха да разберат, че младостта и жаждата за живот са главните съветници, а хората просто изпълняват своята поддържаща роля.

Книгата е с предвидим сюжет, но в случая Тойбин се е постарал нарочно това да е така: описанието на Роуз и това, че е почти лишена от идентичност, сякаш изпълнява „допълваща“ роля, изпраща ясни послания за това каква ще е нейната съдба; разказът за вечерната забава в началото категорично обещава своята развръзка в края на книгата; временното засичане на житейския път на Ейлиш с този на госпожица Кели ще има своите последствия. Действието е предвидимо до самия край, когато Тойбин решава завърти рязко руля и да накара всички да паднат от местата си. Интересно ми е как всеки от хората, които са прочели книгата, тълкува края, който остава свободен за интерпретации. На мен много ми хареса, но не защото не е захаросан, а защото затвърди характера на главната героиня; не я промени необосновано, са̀мо и са̀мо да се впише в някакъв сюжет.

Друго, което намирам за интригуващо в книгата, са недоизказаните моменти; разказаните случки, които оставят доста материал за размисъл между редовете. В тази книга нищо не е случайно: нито един герой не е създаден и описан, за да запълва пространство. Всеки от тях е важен и всеки успява да предаде своето послание чрез взаимодействието си с главната героиня,дори то да трае само няколко реда - колкото да продадеш няколко чифта найлонови чорапи на две елегантни и самоуверени чернокожи жени в Бруклин.

Не съм гледала филма по книгата, сигурно е хубав, но подозирам, че най-важната сюжетна линия е тази между Ейлиш и мъжете, които се появяват в живота ѝ. Не е случайно това, че ги споменавам чак сега. И тук нищо не е такова, каквото изглежда. Да, има любовни истории и на пръв поглед една млада жена трябва да избере кого обича. Изборът на Ейлиш съвсем не се свежда до това обаче. Не е дори избор между минало и бъдеще; между познато и неизвестно. Ейлиш трябва да направи избор за себе си - за това колко напред иска да стигне в живота; докъде може да се разпростре личностното ѝ развитие, заложбите и потенциалът ѝ. Тази героиня не е лишена от емоции, но има прагматичен ум, който успява да обори доводите на сърцето с тези на разума.

Ще се радвам на вашите коментари за книгата, защото ми се иска да обсъдя още много от нея, така че пишете смело!

Девора