Библиотеката

Усмихвам се, още докато мисля как ще започна да пиша тази публикация, защото знам, че ревюто ми за нея ще е различно от повечето отзиви, които сте чели за романа „Нора Уебстър“ на Колъм Тойбин. Много хора бяха сигурни, че ще харесам книгата, а след като я прочетох, попаднах на ревюта, които нямат нищо общо с това как аз възприех историята. Не непременно зле, не непременно добре. Може би най-точната дума е раздразнение.

Ще започна с това, че Колъм Тойбин е великолепен автор и не вярвам да е по силите му да напише слаба и невъздействаща книга. Притежава умението да разказва както чрез сюжета, така чрез неизказаното; както с помощта на светлината, така и с помощта на сянката. Майстор! Сигурна съм, че за повечето хора „Нора Уебстър“ е толкова впечатляващо произведение, защото (може би) повечето не са изпитвали тази ситуация в собствения си живот. Аз обаче съм. Нямаше как да не откривам паралелите в живота, мислите и поведението на Нора с тези на друг, реален човек. От такава гледна точка трябва да ви споделя, че романът е едновременно абсолютно правдоподобен, но и съвършено нереалистичен.

Всеки страда различно. Когато Нора Уебстър губи мъжа си след продължително болнично лечение, депресията се просмуква във всяка клетка на тялото ѝ. Тойбин не назовава нищо с конкретни имена, но цялостното поведение на Нора крещи „дълбок емоционален срив“. Както обаче става винаги в живота, задълженията и отговорностите продължават да въртят света, особено когато имаш четири деца, както Нора. Затворена в себе си, обсебена от спомени по загубения живот, Нора функционира ефективно по отношение на битовизмите, но остава абсолютно апатична към неща, които биха изисквали от нея да вложи емоционална енергия. Разбирам го, но в същото време прочетох половината книга с толкова силно усещане на раздразнение към тази героиня. Колъм Тойбин е извадил на преден план само кървящата рана от загубата, но поднесена като ледено дихание, което те кара да настръхваш. Причината да ненавиждам образа на Нора от първите години след загубата на съпруга ѝ е, че ЗНАМ, че тя може да се справи по-добре - не знам защо авторът не го е признал.

Абсолютната измислица в книгата са десетките хора, които изграждат мрежа от внимание към Нора и нейните деца - от лелята и чичото, които плащат за всичко, през работодателите ѝ та чак до новите ѝ приятели. Всички са обединени в целта си да спасят Нора от нея самата. Знаете ли обаче какво се случва на хората, които страдат от депресия? Нищо от тези неща. Никой не плаща за образованието на децата им, не им носи подаръци, не ги гледа уикенда вкъщи, не им устройва вечери, не им предлага работа, не ги запознава с учителки по пиано. Чак ми е смешно… Това, което се случва, е точно обратното - не остава никой и никой не се вълнува от теб. Особено ако си като Нора, която изглежда толкова претръпнала от мъка, че можеш да я бодеш с игли и няма да усети. В нито един момент не почувствах тя да се събуди от този унес. Представям си я като героиня в стар филм, която стои на подиум, а зад нея се сменят декори и хора, но тя е устремила поглед в една точка и никога не го измества.

В анотацията пише, че другите проявяват „клюкарско любопитство“, а не „автентична човешка загирженост“. „Другите“ в случая са всички, освен Нора, включително собственото ѝ семейство. Повечето хора, които са чели книгата, май са съгласни с това твърдение. Аз, разбира се, не съм. Защото „другите“ се справят сами за себе си, особено децата на Нора, които, честно казано, се оказват лишени и от двамата си родители - единият починал, другият емоционално отсъстващ. Знам, че някои ще се поблазнят да ми обясняват как човек не може да противодейства на мъката; как Нора всъщност е изключително свързана с децата си и живее заради тях. Едното не изключва другото: да, Нора обича децата си, но се справя трагично зле с това да им бъде опора.
Другите „други“ - роднини, приятели и съседи - колкото и да е лицемерно вниманието, което даряват, то все пак се оказва спасителният пояс.

Накрая ще кажа, че има нещо, което много ми допадна като идея от книгата, а именно - музикалните събирания, в които всеки носи плочи и представя свои любими композитори и произведения. Откакто го прочетох, не спирам да мисля за начин как да го приложа и в нашето ежедневие.

Героинята Нора Уебстър е създаден до съвършенство образ на жената в депресия, но само в тази част, която по принцип остава невидима за другите. Това, което този път е убягнало на Колъм Тойбин и няма как да знае е, че една жена може да носи този товар и в същото време да се извиси над самата себе си. Не след време, не след вмешателство, а пaралелно.

Дево̀ра

Никога не съм се влюбвала в известна личност заради външния вид, но питайте ме дали не съм се влюбвала в непознат човек заради ума и таланта му! Тогава ще ви дам две имена на хора, с които, представям си, бих могла да общувам по съвсем различен от конвенционалния начин - думите просто ще обличат енергията. Един от тези хора е Томас Харди. Ако за някои автори казват, че са „познавачи на човешката душа“, то Харди е познавач на човешката психика, което го прави несравним като автор и най-вероятно - блестящ събеседник не само за времето си, но и към днешна дата, ако имахме щастието да бъде наш съвременник.

„Кметът на Кастърбридж“ има разтърсващо начало, което дава толкова силна заявка за това как ще се разгърне историята, че човек не може да допусне един автор да успее да се справи блестящо с толкова непосилна за повечето задача. Но произведенията на Харди са толкова… негови! Да четеш Томас Харди е като да наблюдаваш отработените, до болка познати движения на майстор, който издухва стъкло, откакто се помни. Харди познава своята „материя“ - човека. Затова пише толкова изкусно за него.

Когато прочетете заглавието на романа, най-вероятно ще си представите, че в него ще се разказва за конкретен човек, но всъщност „Кметът на Кастърбридж“ разказва за двама от героите, имали възможността да се радват на тази позиция, като съдбата им е трагично до хумористично преплетена (както принципно се случва с всички герои на Харди). Сюжетът напомня на танц между главните герои, в който всеки се стреми да надвие другия и така преплетени, те създават определен ритъм, който ги увлича и не им позволява да се откъснат един от друг.

Майкъл Хенчард е ядрото на книгата - противоречив образ, който буди възмущение, съчувствие и дори болезнено съжаление. Мисля си колко красиво и драматично описва Томас Харди истинския човек - никога дявол, никога светец, а съвършена сплав между двете крайности.
В пристъп на пиянска възбуда Хенчард продава жена си и дъщеря си на случаен моряк. Години наред не разбира нищо за съдбата им, но в същото време успява да забогатее и дори да заеме поста на кмет на Кастърбридж. Животът му тече сравнително предвидимо до момента, в който 19 години след раздялата с жена си, той не се изправя очи в очи с нея и дъщеря ѝ Елизабет-Джейн. Воден от чувството си за морален дълг и бащина отговорност, той измисля начин, по който да заживее отново със семейството си, без да губи позициите си в Кастърбридж като уважаван търговец.

Именно търговията е слабото звено за Майкъл Хенчард и когато той наема случайно срещнат млад шотландец да му помага в сметките и сделките, кметът на Кастърбридж подписва и подпечатва своето падение. Интересно е, че на пръв поглед Фарфри няма никаква вина за това - Харди изришно подчертава неговата добронамереност към покровителя му. Дали обаче събитията щяха да се случат по същия начин, ако не Фарфри, а някой друг беше заел тази позиция - не, нямаше.

Майкъл и Фарфри прерастват от непознати в най-съкровени приятели, след което взаимоотношенията им се охлаждат, изострят и съперничеството се настанява трайно и категорично между тях. Несигурността и непреклонността са основните съветници на Майкъл Хенчард, докато Доналд Фарфри минава през живота като кон с капаци, привидно сляп за всичко, което го заобикаля и не попада директно в отправения му към крайната цел взор.

Жените, които допринасят за драматизма на историята, също представят две противоположности като характер, светоусещане и темепрамент. Тъжно ми е да го кажа, но Томас Харди има склонност да подценява нашия пол, макар главните му героини да притежават определени добродетели и да са представени в сравнително благоприятна светлина. Нито една от героините му не провокира автора да я разкрие в толкова детайлни пластове, както той прави с героите си от мъжки пол. Те са или добродетелни и търпеливи, или първични и ексцентрични, или някаква друга комбинация, която се допълва, а не поражда конфликт. Елизабет-Джейн е добродетелна и само чака да получи малко топлина и светлина, за да разцъфти като истински красиво цвете през пролетта. Тя е старателна и всеотдайна, правдива и изпълнена с желание да бъде по-добър вариант на себе си - явно качества, които Харди цени в една жена, защото накрая ги възнаграждава. Но къде е описана гордостта на Елизабет-Джейн, която би била естественото продължение на стремежа ѝ за самоусъвършенстване? Къде са тъмните страни на нейния характер? Защо едно младо момиче, което е жадно за знания и пълни стаята си с книги и атласи, не проявява амбициозност и след като се превръща в омъжена жена?

Лусета, от друга страна, е дарена от Харди с природна интелигентност и изящество по рождение. В нея всичко изглежда естетически съобразено, но под повърхността се крие една необуздана натура. Пламенният и дори авантюристичен нрав на Лусета също закърнява в момента, в който минава под венчилото. Нейните непостоянство и каприз авторът наказва най-сурово, но дали не е съобразил, че самият той съгрешава към тази героиня с това, че не признава правото ѝ да остане вярна на себе си, макар и хаотична и пламенна спрямо всички други.

В заключение искам да споделя с вас, че за първи път си давам сметка за разликата, която играе полът на преводача в превода. Предишната книга на Харди, която прочетох, беше в прекрасен превод на Весела Кацарова. „Кметът на Кастърбридж“ е в прекрасен превод на Христо Кънев. Разлика има не в качеството, защото и двамата намирам за чудесни професионалисти, но разлика има в усещането за текста, за героите и дори за автора. Любопитно и приятно е.

Дево̀ра

Помня, че преди години много харесах екранизацията на „Тайният живот на пчелите“ с участието на цял куп талантливи американски актриси. Не бях чела книгата, но ето, че и нейният ред дойде! Красивото издание на „The secret life of bees“ от Sue Monk Kidd зарадва очите ми, а до някаква степен и душата ми, защото историята е красиво написана, макар доста мрачна.

Лили е момиче на 15-16 години, което живее в безрадостно и монотонно домакинство с баща си. Трагичната смърт на майката на Лили бележи целия досегашен живот на дъщерята. Тя вярвя, че е отнела живота на майка си, когато е била съвсем малко дете. Макар авторката да дава бегла представа за другите събития, случили се в живота ѝ след това, истинската история започва от момента, в който Лили отива заедно с Розалийн, чернокожата помощница на семейството, до града. Розалийн е горда и уверена жена, която не се поколебава да заяви своето присъствие, и то арогантно, пред група бели и агресивни мъже. Оттам събитията се завихрят шеметно бързо - затвор, болница, бягство, пътуване на стоп, къпане в река под лунна светлина и една щастлива случайност под формата на етикет върху буркан за мед.

Интресната част на книгата, поне за мен, започва от момента, в който Лили и Розалийн прекрачват прага на три необикновени чернокожи жени и ни въвеждат в техния ярък свят: ярък като цветове, но и ярък като интензитет на емоциите, които бушуват в гърдите им. Мей, Джун и Огъст (кръстени на пролетно-летните месеци от календара: май, юни и август) са образи, които могат да съществуват само в книга, но въпреки това стават мили и близки на читателя. Огъст е най-голямата сестра, която отглежда пчели и продава мед в достатъчни количества, така че да издържа и да се грижи за двете си по-млади и по-емоционални сестри. Джун е постоянният дъждовен облак в семейството, който хвърля сянка и в най-слънчевите дни. Само тя създава проблеми на Лили, която буквално се настанява в дома им без обяснения и с доста измислени факти. Така и не разбрах какъв беше проблемът да се обяснят още в самото начало, но… авторско решение.

Мей обаче… Цялата книга си заслужава най-вече заради образа на Мей! След загубата на своята близначка, която се самоубива, Мей развива психическо разстройство, което изостря чувствителността ѝ към чуждото страдание до болезнени размери. Мей не може да стане свидетел на смъртта на насекомо, започва да си тананика песен, когато е умерено разстроена, но ако нещо надхвърли границите на нейната емпатична натура, героинята излиза в двора, където сама е съградила стена от камъни, изпъстрена с листчета върху които са изписани имената на хората, към които Мей се чувства съпричастна.

Spoiler alert! Не четете, ако не искате да знаете нещо важно от книгата!

Смъртта на тази героиня е описана толкова поетично, в същото време - в кристална конкретика: ръце, протегнати нагоре, пясък в косата, обувки, отнесени от течението. Тази смърт - очаквана, но разтърсваща, дава нов живот на героите. Метафората за непосилното бреме на страданието, което може да ни затисне толкова силно, че да не можем повече да се изправим на крака, е брилянтно представена чрез Мей. Замисляли ли сте се някога, че ако не приемахме всички ужаси на нашия свят като нещо абстрактно (нормална защитна реакция), то ние всички трябваше да свършим като Мей! Нима можем да живеем с непокътната психика в свят, в който съществуват убийства и насилие?

Харесах книгата на Sue Monk Kidd. Това не означава, че тя няма своите слаби моменти като например прекалено наивистичен поглед над дадени събития. Като се замисля - може би над всички. Борбата за равноправие на чернокожото население в САЩ уж е централна тема, но е разводнена от вплетените религиозни приумици (макар и приятно написани), както и то личните драматични истории на почти всички герои. Главната героиня, ако приемем, че това е Лили, е всъщност до някаква степен антипатична заради егоцентризма си.

Забравих за пчелите! Те са използвани по интересен начин от авторката, за да съгради „скелета“ на романа си, като ги използва от една страна като мистични същества, които се появяват като предзнаменование в стаята на Лили, а от друга страна - разкривайки детайли от живота в кошера, така че да направи съпоставки с живота в розовата къща на сестрите с имена на месеци. Медът, разбира се, е използван в различни ритуали - за успокояване, за боготворене, за помирение.

Давам си сметка, че „The secret life of Bees“ има слабости, които при други обстоятелства (да се разбира - автор и редактор) щяха да са пагубни за романа. Въпреки тези слабости обаче, книгата е приятна, дава много теми за размисъл. В това ревю представих съвсем не всичко, което може да се каже и разкаже за книгата. Останалото оставям да прочетете сами!

Дево̀ра

Държа с две ръце изданието и разглеждам в детайли корицата - как въжетата на места прекъсват шрифта на заглавието и името на автора, в мислите си давам оценка на избора на пейзаж, на рамката на тази картина, на трилистната (некъсметлийска) детелина в долния край. И на краткото изречение, което може би ще подтикне мнозина да посегнат към тази книга: „От автора на БРУКЛИН“.
От автора на Бруклин…
Дали?

Не знам откъде да подхвана разказа си за „Празното семейство“ на Колъм Тойбин - книга с разкази; книга, която не бих могла да почувствам по-близка на моменти, а в други случаи - по-далечна от всичко, което съм аз. Едно е сигурно - майсторството на Тойбин е налице и тук, както и в „Бруклин„; перото му остава вярно на непринудения стил, с който авторът разказва за най-тежките или силни човешки сътресения, почти без да споменава нищо конкретно. Колъм Тойбин на моменти е болезнено описателен, но макар сцените, които описва, да са способни да шокират, той успява да изкаже най-болезнените теми не с думи, а с атмосферата, в която обгръща читателя.

Макар разказите привидно да не са свързани директно един с друг (освен тези, написани от първо лице), между тях могат да се прокарат множество паралели. За мен най-силно беше усещането за съзряване, за безвъзвратното скъсване на нишката с детската невинност; с ценностите на младия човек; със света такъв, какъвто го помним от избледнелите ни романтични първи спомени. Ако знаехме какво ни чака, щяхме ли да искаме да достигаме тази горчива зрялост? И въпреки това - всички я изпитваме. Всички - някои често, други: по-рядко - се опитваме да се завръщаме „там“, в това неопределено пространство на сигурност, на обич, на грижа. И несъмнено, ако сме живели достатъчно дълго - било то като дни или като преживявания - разбираме, че в един момент вече няма къде да се завърнем.

Макар да има разкази с всевъзможни сюжети и развръзки, „Празното семейство“ е освен сборник с житейски драми и истории, също така е и откровението на хомосексулания мъж, който винаги е в търсене на своя център на равновесие. Тойбин изкарва на светло не само половите сношения между мъже, но и първичния страх, с който те са съпроводени, терзанията, бляновете, болката и насладата. Мисля, че разкривайки до такава степен вътрешния свят и половия живот на своите герои, Колъм Тойбин показва на своите читатели колко познати са тези чувства, независимо от пол или сексуална ориентация. Въпреки това, трябва да призная, за мен някои от моментите дойдоха вповече. Не поради друго, а заради способността на Тойбин да ни вкара в тялото и в мислите на своите герои, да прекрачи границите на неприкосновеното, да използва читателя като свидетел на най-интимното.

За мен „Бруклин“ и „Празното семейство“ не са писани от един човек, макар и двете да са чудесно написани. Колъм Тойбин в „Бруклин“ само загатва авторитарната си сила като автор, а в „Празното семейство“ я изцежда до последната капка. Може би заради това не бих прочела отново тази книга, която едновременно ме очароваше, но на моменти прекрачваше границите, в които трябва да се разпростира художествената литература.
И когато казвам граници, имам предви моите собствени. А когато говоря за прекрачване, нямам превид описанията на секс и оргии, а натрапчивото усещане, че вече нося истинските, напълно реални спомени на други хора в себе си.

Дево̀ра