Нова българска поезия: Теодора Лалова и Зорница Иванова

Напоследък наблюдавам едно хубаво явление - излиза много нова българска поезия, много дебюти на познати или дочути отнякъде имена. При това излизат не като от час по трудово, а в стилни, полиграфически изпипани издания, които радват окото с естетиката си и дават обещание за нещо повече от опаковка. В един есенен следобед минавах покрай „Хралупата“, където е щаб квартирата на издателска група Арс и Scribens - напоследък именно от тях идват интригуващи анонси и впечатляващи корици. Вмъкнах се вътре и погледът ми се спря на двуезичния дебют на Теодора Лалова - „В такива следобеди“. Следя фотографиите на Теодора, които публикува в инстаграм, и вече имах настройката, че щом притежава такова фотографско око, вероятно и думите й се получават. На рафта с новите издания стоеше и друг дебют - „Хроники на сходствата“ на Зорница Иванова. Разгърнах я и се оказа надписана от авторката. Сметнах го за знак и си излязох с двете стихосбирки под ръка.

Минути по-късно в Градската градина, под меките лъчи на есенното слънце, разлиствах двете книги и си казах, че може би са писани именно за такива следобеди…

Теодора Лалова - „В такива следобеди“

„В такива следобеди ми се пишат стихове за мириса на дим,

за недочетените книги у дома и за първите любови.

Разбира се, в такива следобеди

не нося бележник със себе си…“

Стиховете на Теодора Лалова са интересни следобедни размисли. Наблюдения, които отключват врати вътре в съкровения свят на пишещия и мислещия човек. Открехват само малко, колкото светлината да докосне нещо познато там в ъгъла, и се връщат отново към света наоколо. Стои в парк Леополд в неделя, с есенни сини обувки, а мислите й достигат до „там, където не съм“, материализират се в тях печени кестени и оранжеви трамваи. Или в Льовен през лятото, където „отмисля собственото тяло / от пейзажа тук“, за да се върне при камбаните на Невски в „онази лепава софийска жега“. Тази раздвоеност, разминаването между физическо присъствие и блуждаене на мисълта, е характерна нишка в стиховете на Теодора. Може би това ми хареса най-много, а и подобен дисонанс ми е близък. Усещането, че тялото ти „все още диша / в друга часова зона“, различна от настоящите координати. Откривам и други нишки, които си отделям настрана - за да ги разуча в детайли, да ги обмисля за себе си. „Линиите на всички наши избори“, „Ние разопаковаме багаж, опитомяваме един адрес“... Теодора успява да облече в думи разни мои емоции, които - поради невъзможност да класифицирам - просто съм прибрал разбъркани в чекмеджетата на съзнанието си. Стиховете й ги изваждат от там, изтупват ги, подреждат ги. Пак са си по чекмеджетата, но са пуснали соковете си, говорят ми по-осъзнато.

Теодора знае, че координатите на тялото и душата не винаги съвпадат във всеки един момент и това може би е напълно нормално. Умението й да наблюдава и да връзва картини с емоции от чекмеджетата е магическият ретуш, който прави „В тези следобеди“ силно духовно преживяване.

Зорница Иванова - „Хроники на сходствата“

В посвещението към неизвестния си читател Зорница Иванова пише „за тихите следобеди“. Как да не го възприема като знак? „Хроники на сходствата“ е сборник със състояния, които имаха особено въздействие върху мен - караха ме да спирам върху някой стих, да препрочитам отново и да се вслушвам в резонирането му с моя вътрешен свят. През някои преминавах бързо, без да се замисля, само за да се върна отново по-късно и да намеря оттенъка, който ми е убегнал. Други звучаха като нещо, което бих преписал и залепил на стената - „Инструкция за опитомяване на спомен“ например. Трети са есенция в краткостта си, която удря на точното място.

Всеки е

начинаещ плувец

в реката на своя страх.

В поезията си Зорница се взира навътре към себе си. Стиховете й са разделени в три блока, всеки от който носи определен нюанс. Тъмни в началото, те се обагрят в лятно жълто към средата, за да узреят в залези, които разграждат светлината на съставните й части към края. Кратки, лаконични, заредени с със силата да бъдат съставни части на послание, думите изглеждат някак устремени към страничен адресат. Стихове за любов, за страхове и слабост, за горчилка и вина, за утеха и неизбежност. Състояния, щриховани с графит, като на места моливът е натиснал дълбоко хартията, оставил е резка. Неизказаното, както се случва понякога, е с много по-голям обем и сянката му се вижда върху листа. Четеш и се чудиш - кратък стих, пък хвърля такава голяма сянка. Такова е усещането ми за поезията на Зорница Иванова - възприемам думите й в единство с мълчанието, което оставят след себе си.

Публикувано от Георги

„Просто деца“ на Пати Смит

Срещата ми с тази книга се случи цели десет години, след като попадна в библиотеката ми. Последва ме през четири апартамента и две държави, докато дойде точният момент. Един ден просто взех от рафта томчето с вече пожълтели ръбчета на страниците, разлистих го и зачетох, за да не го оставя в следващите два дни до последната страница. „Просто деца“ на Пати Смит беше дочакала подходящия момент за нашата среща. И колко си струваше само!

Пати Смит - „Просто деца“, изд. „Махалото“, 2011 г.

„Беше лятото,през което умря Колтрейн. Лятото на „Crystal Ship“ от дебютния албум на The Doors. Децата на цветята вдигаха голите си ръце в протест срещу войната, а Китай направи опити с водородна бомба. Джими Хендрикс запали китарата си на фестивала Монтерей. Радиостанциите въртяха „Ode To Billie Joe“. Заради полицейската бруталност, безработицата, расовото напрежение и политическия курс на страната в Нюарк, Милуоки и Детройт избухнаха пълни с насилие бунтове. Беше лятото на филма „Елвира Мадиган“, лятото на любовта. И сред тази кипяща, неприветлива атмосфера, една случайна среща промени целия ми живот.

Беше лятото, през което срещнах Робърт Мейпълтроп“.

„Просто деца“ определено не попада в жанра „музикална биография“, макар да е написана от рокендрол легенда. Не е и обикновен мемоар, въпреки ярките картини на кипящия от изкуство, идеи и блясък Ню Йорк в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век. „Просто деца“ е история на една любов, която оцелява, дори когато променящите се реалности заплашват да я пометат; история на едно порастване, история на двама творци, преплели духовните си пътища въпреки превратностите на съдбата.

Творческите среди в Ню Йорк от втората половина на ХХ век са свят на контрасти, когато младата Пати Смит пристига в града, решена да се занимава с изкуство. Началото е трудно, бедно и безперспективно, а шансовете за провал огромни. Докато се опитва да свърже двата края, хранейки се с вчерашен хляб и заработвайки в книжарници, Пати среща Робърт. Както казва тя самата, случайна среща, която ще промени целия й живот.

Робърт е отгледан в католическо семейство, но творческите му търсения го отвеждат далеч от ограниченията на канона. Разкъсван между постоянната угнетеност от липсата на пари и желанието да се докаже чрез своето творчество, той намира сродна душа в плахата и изпълнена със същите съмнения Пати. Между двамата се ражда нещо повече от любов - доверие, единение и вяра, че винаги ще има „нас“.

Двамата гравитират около динамичните и провокативни арт клъстери в Ню Йорк. „Фабриката“ на Анди Уорхол събира екстравагантни нощни птици, а цяло гъмжило от знакови за епохата фигури се срещат в емблематичния хотел „Челси“. Чужда на екстремното, бляскавото и забързаното, Пати намира пристан в поезията и рисуването. Робърт изпълва всяко кътче на общите им убежища със своите инсталации, изследващи странното, гротескното, преформулиращи установената символика. Същевременно започва да открива промяна в своята идентичност, изявяваща се в силно привличане към мъжкия пол. Това променя конфигурацията между двамата, но не и любовта, която продължава да ги свързва.

Робърт и Пати ще кръжат един около друг, независимо от различията помежду им, откривайки всеки за себе си творчески вдъхновения, но и любопитни към изкуството на другия.

Разказът на Пати е страшно увлекателен не просто заради автентичната картина на живота в арт средите на Голямата ябълка през 60-те и 70-те. Да, в този кипящ свят се появяват знакови фигури, които наелектризират атмосферата. Тук са Джими Хендрикс и Боб Дилън, това е времето на Джим Морисън и Джанис Джоплин, тук е Алън Гинзбург - епизоди, свързани с тях привнасят определен колорит в разказа на Пати, но не разсейват твърде много от основната линия. Любов, по-голяма от различията, и посвещаване в изкуството, заради което си заслужава всяка жертва - това е есенцията, която си проправя път по страниците.

Силни, болезнени са последните страници на книгата. Пати няма намерение да пише музикален мемоар. Нейният разказ приключва там, където започва кариерата й на рок звезда. За да избърза напред във времето до трагичната развръзка на тази голяма любов, това приятелство, на което само смъртта може да сложи край.

Поет, музикант и човек на изкуството, Пати Смит създава може би най-силното си произведение с „Просто деца“. Почтит, благодарност и обяснение в любов към човека, променил съдбата й.

Връщайки лентата 10 години на зад, с приятна носталгия си спомням как тази книга се появи на все по-пълния с музикални книги рафт в библиотеката ни, голяма част от които по онова време излизаха благодарение на страхотното издателство „Махалото“. Тогава Девора първа посегна към „Просто деца“, а нейното ревю, което препрочетох днес, продължава да е все така хубаво.

Т. Сингер и умението да си незабележим

„В началото на тази книга Сингер се готви да се премести завинаги в Нутоден. Той е на 34 години и ще постъпи на работа в библиотеката на Нутоден. Младостта му е отминала и той е оцелял“.

Може да изглежда като преразказ, но горното е точен цитат от романа „Т. Сингер“ на норвежкия писател Даг Сулста. Така говори самият автор за своя герой. Без да се притеснява да навлиза в собственото си произведение, да намества фигурите, да поглежда отстрани подредбата или да прави коментари за един или друг епизодичен персонаж.

Зачетох с интерес „Т. Сингер“ малко напук на анонса, където се споменаваше липсата на интрига в повествованието, намекваше се за един невзрачен, незабележителен главен герой. Така твърдеше и първото прочетено ревю за книгата, а това допълнително създаде в мен представата за образ, който може би щеше да ми се стори симпатичен.

Горният цитат също илюстрира някои от мотивите ми. Какъв ли е този Сингер, с когото сме на една и съща възраст, имаме на пръв поглед някои сходства, или поне сходни разсъждения, при все това той е главен герой на книга? Трябваше да проверя. Започнах да чета и да откривам още любопитни паралели със себе си. Като например това:

„Ако обърне поглед назад, животът му е белязан най-вече от безпокойство, умуване, безхарактерност и внезапно изоставени планове. Възможно е в очите на другите Сингер да е човек с установен и ясен характер,но за самия себе си е неопределим, дори анонимен, и предпочита да е такъв“. 

Самоидентифицирането с персонажа свърши работа в изострането на вниманието ми към книгата, макар да си наложих да не правя твърде много паралели. Така де, освен възрастта и появявалата се тук-там през годините абстрактна мисъл да стана библиотекар, не споделяме кой знае колко общо.

Сингер си проправя път през страниците, носейки се по течението на собствения си живот - без много усилия, без обичайните за повечето хора житейски дилеми, възходи и падения. Без да му се случва нищо вълнуващо. Читателят обаче изпитва известни затруднения в началото. Сулста има навика да чопли около някаква подробност, да задава безкрайни въпроси, да я оглежда от всички страни, или да се фокусира с влудяваща детайлност върху конкретен детайл, който после дори няма отношение към развитието на действието. Така например виждаме Сингер да умува върху писателската си кариера, докато работи на различни безинтересни длъжности и оформя в главата си едно-единствено изречение от бъдещата си книга. Върнах се върху този момент по-късно и се подразних, защото тази линия с писателството беше изоставена, така и не се разви нататък.

А нататък животът на Сингер е с нищо незабележима поредица от събития, провокирани от действията или бездействията му. Рутината от работата в библиотеката, случайността на влюбването и последвалия семеен живот, баналността на неговото подронване и упадък. Единственото по-забележимо нещо, разтърсващо със случването си, но нямащо кой знае какви последици за вътрешния мир на Сингер, е личната трагедия в живота му. Тя разбърква картите, променя посоката, но после водата отново потича по същия спокоен, незабележим начин.

Незабележимо и Сингер започва да става симпатичен. Въпреки недостатъците си, въпреки недоумението, което предизвиква с натрапчивата си самота, с крайното си уединение и незаинтересованост към света. В ежедневните си действия, в усилията, които полага - обикновени, банални усилия - личи старание, личи неговата лична формула за живота. Замислям се колко хора като Сингер има около нас, които дори не забелязваме и които вероятно никога няма да станат герои на роман. Явно трябва да си писател от Севера, където така или иначе нищо не се случва, за да  облечеш в художествено произведение баналността на съществуването. Карл Уве Кнаусгор го прави повече от успешно години по-късно с „Моята лична борба“.

Симпатията към Сингер прераства в съпричастност, в очакване на някаква (може би) трогателна развръзка (не че е имало кой знае каква завръзка!). Такава не идва, Сулста завършва романа си по същия начин, по който го започва - с нещо обикновено, някакъв детайл от размислите на героя си. Детайл, който отново изтъква самотната натура на Сингер, но нищо повече. Близо двайсет години от един живот са изминали, без да се достигне до някаква крайна точка, да се изкачи връх, да се направи равносметка. При все това романът е неочаквано интересен, а образът  на този самотник се запаметява в съзнанието ми по особен начин. Сякаш е изкован от материя, в която отскачат моите собствени емоции като читател. Отскачат, без да го повлияят. Усетих как аз се ядосвам от героя, аз го обвинявам за инертността му, но той се чувства добре със себе си. Натъжавам се, казвам си „Какъв пропилян живот!“, но това са моите жалейки, не на Сингер. В това странно взаимоотношение между читател и протагонист откривам и есенцията на книгата. Твърде често проектираме върху другите собствените си очаквания, собствената си формула на онова, което наричаме успешен, пълноценен живот. Обикновена матрица, щампована от поп културата и унаследените социални норми. Инстинктивно преследваме някакви емоции, търсим вълнуващото, стремим се към споделяне и съпреживяване с околните. Но има и хора като Сингер, може би, за които е въпрос на личен избор да стоят встрани от целия шум, без да възприемат това като драма и без самосъжаление. И това осъзнаване носи някакво успокоение.

Георги 

 

 

Гайто Газданов | Пътища в нощта

Когато търся свое „времеубежище“ в литературата (по Георги Господинов), с най-голямо удоволствие обичам да се „приютявам“ в 20-те и 30-те години на ХХ век, онова гранично време между двете войни, в което облекчението от края на едната се преплита с несъзнателното предчувствие за следващата. Разбира се, много е важно кой държи ръката ти в това „времеубежище“ и най-добре това да е някой майстор като Йозеф Рот или Ремарк. Или пък издаваният за първи път на български език от изд. „Аквариус“ руски писател емигрант Гайто Газданов. Първата ми среща с него бе с „Призракът на Александър Волф“ - обещание за голямо откритие. А сега затварям последната страница на „Пътища в нощта“ - откритието е тук в пълния си блясък.

Париж от 30-те години… Но не бляскавият и изпълнен с глъч дневен Париж, а този на нощните потайности, с разблудните му обитатели, живеещи двойнствен живот - проститутки, сутеньори, келнери, пропаднали пияници и най-вече емигранти, избягали от съсипаната Русия след Гражданската война и принудени да заменят някогашния си висок обществен статус за каквато и да е професия в столицата на Европа.

Наблюдава ги един шофьор на такси, също емигрант. Неназованият герой на Газданов, в чийто образ вероятно автобиографичните елементи са твърде много. Страничен наблюдател, който е част от този нощен свят заради професията си, но който е винаги някак дистанциран - както в интелектуално отношение, така и като притежател на различни ценности. Това съзнателно отстраняване му позволява да наблюдава почти с научен интерес, а най-вече от някакво вродено любопитство, тези герои на мрака. Да ги преценява, да предвижда съдбата им, да им симпатизира или да ги ненавижда.

„… може би този зловещ и жалък Париж, кръстосан от безброй нощни пътища, беше продължение на моето почти постоянно полунесвястно състояние, където по странен и непонятен начин бяха включени действително живи и съществуващи ъсчета, заобиколени от мъртвата архитектура в тъмнината, от музика, заглъхваща в дивото и непрозрачно пространство, и от онези човешки маски, чиято измамност и призрачност вероятно беше очевидна за всички освен за мен“.

Как пише само този Газданов! С невероятна лекота повежда читателя през локалите и парижките бордеи, където историите на застаряващи проститутки и алкохолизирани интелектуалци се пишат от тъмната, по-малко видима страна на френската столица. И без които образът на Париж не би бил пълен, нито правдоподобен. Да, именно в онзи Париж от 30-те години е възможно някогашни красавици от висшето общество да живеят в пълна забрава и нищета, а шофьори на таксита да водят ожесточени спорове за декабристи, съвременна английска литература и Тевтонския орден, защото в родината си са били професори и преподаватели. Сякаш в един общ кюп, дамгосани да населяват тъмната страна, са повечето герои на тази книга. И емпатията, с която Газданов им вдъхва живот, макар зад образа на привидно дистанциран наблюдател, ги приравнява в тяхната безпътност.

За малкия си обем книгата събира в себе си много важни теми и много философски разсъждения, често идващи неочаквано от устата на един или друг герой. При това не й липсва автентичност - всичко, написано от Газданов, звучи истински, като преживяно от човек, чийто светоглед е формиран другаде, в една безпощадно заличена епоха, но с изострени сетива и интелект за тайните на човешката природа и психика.

Само мога да се надявам скоро да видим на български език още от този изумителен автор.

Георги

Скрап от Зоната

Сигурно много от вас са виждали онези апокалиптични снимки от зоната около Чернобил с подредените в редица военни камиони и хеликоптери, оставени на произвола на природата след действията по ликвидирането на последствията от аварията. Безмълвни паметници на трагедията, обезлюдила десетки километри територия и отровила за столетия напред земята край Припят. Виждали сте и призрачното виенско колело, останките от увеселителния парк, който така и никога не е официално открит. Страховитите снимки създават усещане, сякаш времето е спряло, човекът си е тръгнал завинаги от довчерашните си обитания и само природата е останала да се разпорежда с наследството му.

Е, в действителност не е точно така. В Зоната кипи живот, който далеч не се изчерпва с изпълнилите довчерашните градски пространства диви животни. Нито с туристите, превърнали се в сериозен източник на доходи за местните „туроператори“ и вървящи по утъпканите пътеки с дозиметри в ръка. Нито дори със „сталкерите“, сред които е и роденият през 1988 г., две години след аварията Маркиян Камиш, за когото ще стане дума в този текст. Една особена порода хора броди из територията на Зоната и езикът, на който говорят, ценностите, които споделят, мечтите, които имат, се изчерпват с прословутия бог Метал.

„Чернобилски сталкер: Скрап от Зоната“ на украинеца Маркиян Камиш (изд. „Парадокс“) е постапокалиптичен разказ за обитателите на тези обезлюдени земи. Не бива да се подвеждате по интуицията си, която ще търси разтърсващата драма на хората, принудени за часове да изоставят домовете си и да не се завърнат повече в тях. Камиш не е Светлана Алексиевич, книгата му няма нищо общо нито с „Чернобилска молитва“, нито с награждавания сериал на HBO. Няма и претенция за това, както подсказва рисуваната корица и употребата на „сталкер“ - тази дума, тръгнала от едноименния филм на Тарковски и изпълнила се с автентично съдържание след аварията в атомната централа.

Твърде дълго време е минало от трагедията. Емоциите са утихнали, страхът е избледнял, ужасът е превъзмогнат. Местните жители ги няма, ликвидаторите също, а в изранения от цялата тази човешка свръхнамеса пейзаж са се настанили като лешояди мародери, препитаващи се от нелегална търговия със скрап. Човекът е затворил кръга на развитието, разбил е атома и от земеделец отново е станал събирач. На старо желязо. На всичко, което може да се нареже, изстърже, откърти от останките и предаде в пунктовете за метал. Без значение колко радиация отчитат по него дозиметрите. Героите на тази книга са социалното дъно, за което малко хора извън околностите на Зоната си дават сметка. Алкохолизирани бродяги, живеещи от контрабанда и способни да нарежат цял завод или пък БТР на военните; безскрупулни прекупвачи на метал; похабени жени без бъдеще, но с тъмно минало… Всички те имат сходна мечта - да предадат за скрап целия метал на света, че и самото ядро на Земята, ако може.

„Май продължават да нарязват спиртния завод и вече мъкнат първите парчета за днешния ден към склоновете на неговата златна планина. Алик се надяваше, че за Гриша и Петя все пак съществува поне нещо свято. Когато плячкосаха изоставената църква, той все още можеше да го разбере, но когато започнаха да режат спиртния завод, махна с ръка и окончателно загуби надежда за тези нещастници“.

Някои биха казали, че цялото това преследване на скрап изглежда твърде преекспонирано, за да е автентично. И щях да се съглася, ако не бях свидетел на методичното унищожаване на бившия завод за автобуси „Чавдар“ - месеци и години наред по утъпкан маршрут хора с каруци превозваха всичко метално, което успяваха да отмъкнат от завода. Толкова интензивно, че в прегорялото от слънцето поле ясно се беше очертала линията на маршрута им.

Доста отрезвяваща, приземяваща и лишена от всякакъв цвят и надежда е тази книга. Нито героите, нито сюжетът предлагат кой знае каква дълбочина, но затова пък всичко се случва сред хипнотизиращите декори на Зоната, за които Камиш притежава завидни познания от първа ръка. Усещането тук е много сходно с „Депеш Мод“ на друг украинец, Сергий Жадан - същата постсъветска мътилка и сюрреализъм, сякаш единственото, което остава след краха на Империята е една огромна Зона от руини, обитавана от призрачни създания.

Георги

%d блогъра харесват това: