Кнут Хамсун и тоталната безнадеждност

„Глад” на Кнут Хамсун е особено литературно произведение. Макар че „особено” е прилагателно, което може да се каже за което и да е произведение на скандинавската литература. Явно е присъщо на авторите от Севера да изграждат противоречиви, понякога налудничави герои, да ги поставят в ситуации на сложни изпитания, които отключват в тях странни реакции.

От „Глад” лъха тотална безнадеждност. Мрачна, студена есен, изпаднал в пълна безизходица млад човек, който постепенно започва да губи човешките си черти, същевременно опитвайки се да запази достойнството си. Такава безнадеждност, че си мислиш: „тоя няма ли най-сетне да умре”. Но младежът не умира, а авторът поставя пред изпитание самия читател в злокобната атмосфера на своята повест. Четеш и огладняваш. И същевременно ти става зле. Вафла! Страхотно е, ако имаш до себе си вафла. Бързо можеш да я разпечаташ и да я изгълташ припряно. Представяш си как би се почувствал Хамсуновият герой, ако има вафла. Питаш се какво би направил с нея – дали ще я изяде веднага, благославяйки съдбата, или ще я подари съвсем безразсъдно на някое хлапе. Защото повествованието те прави свидетел и на двата вида ситуации – на логичното задоволяване на физическата потребност и на благородното и щедро поведение на джентълмен. Последното изглежда странно, съвсем нелогично. Косата му пада от глад, а той оставя на стълбите кифла, за да я намери някакво квартално хлапе.

Читателят става свидетел и на една любов, на плътско желание – все така странни, все така нетипични, различни от общоприетото. Героят за миг се докосва героиня, която също носи някаква форма на ирелевантност. И авторът, вместо да представи традиционния сюжет на двете взаимно допълващи се, макар и различни, половини, сякаш си прави шега по скандинавски – главният герой е прекалено странен, прекалено налудничав дори за младата дама, която, от своя страна, не може да се оплаче от липса на странности. Сюрреалистична скандинавска картина…

Написан в края на XIX век, „Глад” и неговият герой сякаш повече прилягат на идващото столетие. Там обаче съществува възможността Хамсуновият герой да се загуби сред морето от подобни нему съдби. Като се замисли човек какво идва после, повестта на норвежкия писател изглежда като аристократична заигравка, прищявка някаква. Представете си чудовищния Голодомор в Украйна през 30-те години или 900-дневната обсада на Ленинград през войната. Какви нови, още по-жестоки и фрапиращи прояви на глад и на човешко поведение, продиктувано от него. Героят на Хамсун все пак успява да запази самоуважението си, въпреки халюцинациите, въпреки проявите на слабост, когато прибягва до тактичната просия. Това е и най-яркия белег на епохата, в която е писано произведението. ХХ век вече поставя нови категории, които не съответстват на мирогледа, представен от Хамсун. Глад до смърт, глад на милиони, човекоядство, пържене на кожени колани в терпентин, ядене на питки от кюспе. Бруталност, надхвърляща границите на мрачната картина, описана в „Глад”.

Препоръка: За любителите на психологическите състояния, мизантропи, почитатели на скандинавската литература, песимисти, изследователи на дълбините на човешката душевност.

Публикувано от Жоро

Ефективен PR

Преди 4 години бях приета да уча Връзки с обществеността в СУ, но ако попитате огромна част от моите роднини какво уча, ще ви отговорят без колебание: “журналистика”. Проблемът с масовата липса на осведоменост какво е това PR и с какво точно се занимава е с много по-широк обхват от този на моето семейство. Хората или не знаят за какво става въпрос, или свързват PR с ядене, пиене, празни приказки, безсмислени събития и глупави прессъобщения. Истината е, че PR е толкова всеобхватен, че е абсолютно невъзможно да се разгледат всичките му страни, още по-малко да бъде подведен под общ знаменател. В България професията на специалиста по връзки с обществеността вече е широко застъпена. Голям брой агенции се състезават за национални призове, все повече международни агенции навлизат в нашата родина, а компании, институции, дори отделни личности имат своите екипи от PR специалисти.

Наскоро попаднах на обява за PR, дадена от един софийски театър. Изискванията, на които трябваше да отговаря кандидатът, бяха: добро владеене на английски език, комуниактивност, компютърна грамотност. Макар това да са важни основи за практикуването на която и да било професия, тези изисквания съвсем не са изчерпателни, ако трябва да изброим компетенциите на PR специалиста, а и нещо повече – доказват колко голям е проблемът с разбирането на отговорностите и истинската роля, които има един специалист в областта.

Тревожен е фактът, че в България неяснотата, която съпътства понятието PR, не е присъща само за обикновените хора. Много от тези, които наричат себе си специалисти и асистенти, също не са наясно за дълбоките води, в които са навлезли. Оказва се, че PR не е само умението да общуваш. За да бъдеш истински специалист, трябва да притежаваш бърз ум, да реагираш адекватно, да имаш огромни познания в много области и да се учиш непрекъсато.

Още характеристики, както и много теория и примери от практиката, могат да бъдат научени от “библията на PR” – “Ефективен PR” (Кътлип, Сентър, Бруум). Книгата е полезно четиво за всеки, които има интереси в тази област, защото е разгърнат преглед на професията PR и сполучлив опит да бъдат осветени колкото се може повече аспекти от нейното приложение.

Томът се състои от 16 глави, но няма нужда да бъдат четени в определена последователност. Последните две-три глави например, макар и полезни заради общата информация, са пълни с американска статистика, която, освен че се изменя постоянно, не е от особено значение по нашите географски ширини. Да, примерите са предимно от САЩ, но това е може би единственият недостатък на книгата.

Едно от предимставата й е дефинирането на всяко понятие, което е свързано с PR, а обстойното обяснение на различните аспекти на професията показва на читателя до каква огромна степен PR влияе на всички социални процеси, характерни за нашето съвремнно общество.

Четивото е полезно както за специалисти, така и за хора с интереси в областта. Книгата може да бъде използвана като помагало и от студенти различни специалности, тъй като познанията по PR са необходими не само във Факултета по журналистика, но и във всяка сфера на живота.

* Снимка: Roi.bg

Публикувано от Девора

Книгите на Вишнушарман - Панчатантра

panchatantra_bibliotekata_2009

Преди 2-3 часа затворих кориците на “Панчатантра” и започнах да мисля как да ви разкажа за тази необикновена книга.

Реших, че ако искам да измисля подходящото начало, трябва отново да се обърна към нейния увод и да започна с него. Разтваряйки книгата за пореден път, забелязах две листчета, върху които някой е печатал на пишеща машина. Не им бях обърнала внимание, когато започвах да чета книгата, защото мислех, че майка ми си е вадила абзаци от “Панчатантра”, за да не ги забрави. Разгръщайки листовете хартия, видях своето име, изписано не особено красиво, но прилежно, между датата и класа, в който съм била по това време (11.01.1999г.). Оказа се, че на тези странички не друг, а аз съм извадила любимите си стихове от “Панчатантра”, а началто започва така:

“Глупави били синовете на цар Амарашакти. Нито славата, нито царството, спасено от враговете, радвали сърцето му. Тогава министрите го посъветвали: “Тук има един брахман Вишнушарман, когото славят като несравним познавач на много науки. Навярно бързо ще пробуди разума им. Опечаленият цар се съгласил. Скоро след това мъдрецът съчинил пет книги: “Разединение на приятели”, “Печелене на приятели”, “За гарваните и кукумявките”, “Загуба на придобитото” и “Безразсъдни постъпки”. Като се запознали с тях, глупците поумнели.”

Тези пет книги са обединени в сборника с име “Панчатантра”, или “наука за разумното поведение – панчакхиянака”. Определено не мога да кажа, че се чувствам поумняла след прочитането на книгата (то накъде повече 😉 ), но определено се чувствам удовлетворена от досега си с древната индийска философия, която е предадена по увлекателен начин чрез историите на различни животни (маймуни, лъвове, гъски, гарвани, делфини, чакали, а понякога дори и хора:) ). “Панчатантра” представлява приказка в приказка и показва какво ви чака, ако не спазвате панчакхиянака. Повечето поуки, които са извадени в разказите под формата на мерена реч, са отдавна известни на хората. Въпреки това притчите са обаятелни и фактът, че нашата култура е толкова различна от индийската, ги прави още по-интересни.

“Но за какво са повече думи?” – казва от време на време разказвачът. Същественото не остава скрито, няма нужда от обяснения.

Започнах да ви разказвам за “Панчатантра”, както го е направил творецът, както съм го направила и аз в своето докладче от пети клас. Нека да завърша с няколко стиха, за които се надявам да пробудят любопитството ви, а може би и разума:

Публикувано от Девора

За войната без цветя и рози

Емблематично място в София е пресечката на улиците “Иван Вазов” и “Шести септември”. За незапознатите, там има доста интересни места, скупчени на метри едно от друго – къщата на Иван Вазов, сръбското ресторантче с бълващ от него задушлив пушек, художническият магазин “Слънчоглед”, редакцията на вестник “Дневник” и една особено любопитна книжарничка. Човек лесно може да я подмине, а ако е любител на военната история (като мен), после ще съжалява. Във въпросната книжарница се продават книги на Военно издателство, а по рафтовете изобилства от стари, почти пожълтели книжа на стряскащи цени. Така например можете да си вземете “Един от Първа дивизия”, задължително четиво за любителите на военновременни спомени, за …10 стотинки. Също там попаднах и на спомените на подполковник Стоян Илиев, ако не се лъжа, за 1.50 лв. Взех си я, без да предполагам колко интересно четиво ще се окаже животът на един български офицер, застинал в сериозна поза на черно-бялата снимка върху корицата.

Спомените на Стоян Илиев криволичат през безкрайни перипетии от началото на 20-ти век почти до средата му, някъде до пролетта на 1945 г. Минават през следването му във военното училище, избухването на Първата световна война, битките из Македония, последвалия погром, безпътните междувоенни години и избухването на Втората световна война. Девети септември заварва майорът в Македония, където води боеве с дражевистки партизани и войната се обръща срещу довчерашните съюзници. Следват интересни разкази за боевете с германците, попадането в немски плен, мъченическия живот в непрестанни походи и лагери, както и опитите на Цанковото правителство във Виена да привлече опитния офицер в българския корпус.

В спомените си Илиев говори за неприятната, най-често конфликтна страна на военната служба, на войната и изпълняването на дълга си към родината. Точно затова са и толкова ценни – действат отрезвяващо на всички военнолюбци-романтици, които въздишат по славните времена, когато “владеехме Македония” и прочее. Тук ще видите сцени на типично български изцепки, шмекеруване, кражби, злоупотреба с власт и чин, нелицеприятни истории за поразии, направени от български военнослужещи в Македония, както и един по-различен разказ за спорния Александър Цанков и неговите методи за набиране на “доброволци” в онова смутно време.

Като цяло книгата е и един разказ за твърдостта и здравината на българския офицер, който не се пречупва под натиска на жестоки повратности и трагични събития. Да оцелееш в две войни и да дочакаш края на войната в пленнически лагер, а след това да изтърпиш обидите от новите стопани на България - една автентична история на българина Стоян Илиев. История, която носи полъх на отминала епоха и същевременно помага за разбирането й по един неповторим начин. Без излишни емоции, без превъзнасяне, без фанфари.

Лично за мен книгата се превърна в ценно откритие и по друг повод – в приложението със снимки от живота на Стоян Илиев открих една особено любопитна – авторът е в Орхание (днес Ботевград), в компанията на младежи, сред които и моят прадядо, тогава не повече от 20-годишен. Още една причина, макар и символична, да прочета книгата с нескрит интерес.

Публикувано от Жоро

Втори досег с поезията на Робърт Бърнс

Благодарна съм за това, че първият ми досег с любовната лирика беше  именно чрез поезията на Робърт Бърнс. Вкъщи имаме една тънка жълта книжка, която съм прелиствала още от най-ранни години и която ме е вдъхновявала да търся красивото и слънчевото в любовните чувства.

Сега, едно много по-красиво и симпатично ново издание на “В цъфналата ръж” се оказа в ръцете ми и няколко вечери по ред си припомнях с усмивка този неподражаем стил, дори се опитвах да превеждам сама за себе си оригиналите на стихотворенията, които са поместени в изданието. Признавам, че това начинание не беше успешно, затова в един момент се отказах и се оставих в ръцете на професионалния преводач Владимир Свинтила, който някак е успял с нелеката задача да накара стиховете да разказват на български по същия вълнуващ и закачлив начин, както го правят на английски.

Романтика, която е лишена от пресилена драма  и баналности.
Игра на думи.
Красива поезия.
Това за мен е “В цъфналата ръж”.

Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра да колени,
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,

то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж?

Публикувано от Девора

%d блогъра харесват това: