Библиотеката

Забавлявах се, докато четях какво ви е написал Жоро за „Хари Потър”. Чак ми стана миличко, но после веднага се сетих за всички онези коментари, които ме засипаха от познатите ми, когато ставаше дума за книгите от тази поредица. Най-често ми отвръщаха: „Ооо, аз я прочетох само до третата и ми писна…” Е, тези хора не знаят какво са изпуснали!

Когато „Хари Потър” излезе на българския пазар, аз бях в етап на отрицание на всичко модерно и актуално (не казвам, че вече съм излязла от това състояние) и твърдо отказах да прочета книгата или да гледам филма. Три години по-късно с мама изгледахме три филма за Хари Потър и констатирахме, че е много по-хубаво, отколкото сме очаквали. Запалих се умерено или по-скоро – бях склонна да изгледам и продълженията, без много-много да се дърпам. Това лято обаче бях грубо пренебрегвана от страна на моята половинка, който беше прекалено зает да „изсмуче” съдържанието на всички книги за прочутия магьосник, така че нямаше как и моето любопитство да не се разпали. Взех първите книги и с Жоро започнахме да четем – аз началото, а той – края на историята. Започнахме вече да говорим на един и същи магически език, а аз дори се сдобих с вълшебна пръчка.

Всеки, независимо от това на колко години е, изживява романите за Хари Потър по свой начин… или не ги изживява – пак по свои съображения. Аз обаче изчетох с голям интерес всички книги и дори се лишавах от принципно приятни занимания като клюкарене с приятели и играене на игри, за да разбера какво се случва с обичаните герои. Не мога да кажа обаче, че след като затворих и последната книга, ми е било нужно време за адаптация – няпротив! Бях толкова разочарована, че Роулинг уби любимите ми герои, че набързо съчиних нов вариант за край на историята, в който убитите оставаха живи. И честно да си кажа – бях готова да жертвам и самия Хари, който така и не ми стана докрай симпатичен. Други са нещата, които ме очароват в историята за младите магьосници, а именно вярата, че те същетвуват. Всичко, което се случва на страниците на книгата, е написано с толкова желание, че наистина не усещаш кога си изчел цялата поредица шарени тухлички. Харесва ми саркастичното чувство за хумор на братята на Рон, харесва ми Хармаяни (с която бях сравнявана преди години, защото целувах новия си речник от Oxford…), харесвам топлотата във взаимоотношенията на червенокосото семейство и бях абсолютно съпричастна на тревогата, която изпитваше майката на Рон, когато часовникът показваше, че някой е в беда. Точно този часовник е предметът, който най-много харесах в цялата книга – магическа джаджа, която показва кога членовете от семейството са вкъщи, на път, на работа или са в смъртна опасност. Мисля, че всеки един от нас има такъв механизъм и често, когато любимите хора са се забавили някъде, камбаната бие на тревога, докато стрелките не бъдат преместени на „у дома” или „в безопасност”.

Едно от най-хубавите неща, които открих в книгата, е обяснението за злото. В крайна сметка в повечето приказки на децата не се обяснява защо лошият герой е такъв. Той се възприема за зъл по презумпция и толкова. В „Хари Потър” зад всеки лош герой има история и тя показва, че обстоятелствата или собствените ни слабости могат да ни превърнат в герои на злото. Лорд Волдемор например е отхвърлено сираче, което не среща любов през детските си години, а желанието му да отмъсти за майка си го превръща в страшилището, чието име не бива да се споменава. Страхливият и завистлив приятел на бащата на Хари пък няма смелостта да отговаря за собствените си постъпки и по този начин става марионетка в ръцете на злото. А пък смъртожадните са толкова разпространен вид, може би защото и в реалния живот изобилства от хора, които ползвайки се от протекцията на по-високопоставени от тях люде, извличат ползи за себе си и вредят на околните. Колко много лоши хора има и в реалния свят – може би не толкова свирепи, не с глави на змии или страшни зомбита и прочее – най-обикновени, дори симпатични, но с нечисти намерения и задни мисли. Ето това е нещо, което не бива да бъде спестявано на малките деца. И не само на тях, защото все още има възрастни, които живеят с илюзията, че светът е добър като тях, а злите вещици са само в приказките.

Накрая се сетих да кажа две думи за още един от героите, които ме впечатлиха най-много: Луна Лавгут (Luna Lovegood) – шантавото момиче, което вярва в неща, за които обикновените простосмъртни дори не подозират. Има и такива хора – като Луна. А аз вярвам, че ако прочетете тази книга, ще ви бъде по-лесно да ги откриете.

Публикувано от Девора

Надничайки с любопитство в литературния си дневник (имам много лоша памет и не помня изключително много неща, заради което хората често ми се сърдят, затова си записвам книгите, които съм прочела), попаднах на номер 7 – Исабел Алиенде – „Афродита”.

Тази книга.. не – това четиво -  за истински разкрепостени, жадни за живот, отворени към изкушението жени, не подлежи на описание, анотация, рецензия или каквато и да било критика.

Исабел Алиенде, тази авторка, която можеш да четеш със стотици страници на ден и да не ти омръзва, е избрала неподражаем начин да ни запознае с рецепти афродизиаци, като всяка рецепта е подправена с истории от нейния живот, за нейните близки и приятели, семейство и… сексуални сполуки и несполуки. Точно тази книга ме вдъхнови да напиша няколко реда и да ви приканя да я прочетете!

За един мъж „Афродита” би била тотално неразбираема, а може би дори на някои жени също ще се стори такава. Някои дами твърдят, че са се забавлявали, докато четат „Афродита”, но не са запомнили почти нищо от прочетеното! И няма начин да е обратното! Четете и се забавлявате, усмихвате се, хрумват ви идеи, разтоварвате се – а ако сте ентусиаст по душа – експериментирате с нетрадиционните рецепти, предложени от Исабел. Аз лично разгръщах тези страници, от които се носи аромат на желание и карамфил, преди да заспя, и определено разтоварвах от всички баналности, които са ме заливали през деня. Е, има и някои шокиращи рецепти, чието приготовление ми се струва толкова силен антиафродизиак, че не мога да си представя нечие либидо да остане активно след изпълнението им (варене на гълъб например)…

Шантава история си е „Афродита”, откъдето и да я погледнеш – нито можеш да определиш жанра, нито можеш да я преразкажеш. Но който някога е чел творби на Алиенде, със сигурност е изричал думите: „Не мога да я опиша, трябва да я прочетеш!”

Много дълго време отлагах написването на коментар за книгите на Роулинг от поредицата за Хари Потър. Седмици след прочитането на последната, все още живеех с преживяното, с прочетеното, което така и отказваше да напусне въображението ми, макар да е само остатъчен вкус от един нереален магически свят. Не ми се пишеше, по-скоро бях зает да разправям наляво-надясно колко ценно четиво са книгите за Хари Потър и как човек трябва да зареже предубежденията, че са детски и т.н. Докато ги четеше Девора (разбира се, успях да я запаля и нея по идеята), дори й издялках една магическа пръчка. Е, нямаше сърцевина от перо на птица-феникс, но изглеждаше реалистично, пък и с надпис, удостоверяващ притежателя й. Магия отвсякъде!

От друга страна, да пишеш за книгите на Роулинг е голямо предивзикателство. Изписани са тонове. Създадоха и конспирации – уж не ги била писала тя, пък не знам какво още… Като с всяко нещо, което придобива свръхпопулярност – преекспонира се до степен, че втръсва на всички. А измина толкова време, откакто прочетох първите три книги…Знам ли, май бях в гимназията, осми-девети клас, не си спомням вече. Така си и остана, само с първите три, чак до това лято, когато ми хрумна, че е време да видя как свършва историята. И прочетох оставащите четири за отрицателно време, само с почивки за най-важните физиологични нужди…

Всичко това е напълно излишно. За мен е важно усещането, което историята за Хари създава у онзи, който е решил да надникне в дебелите томове. Това съвсем не е детската приказка, която очакват повечето – размятат се магически пръчки, деца летят на метли и подпалват мантиите на преподаватели. Разбира се, има по нещо от всичко – и увлекателни истории за приключения (със замъци, с тайни проходи, с много забранени неща и с лоши чичковци, които бдят за забраните), но има и дълбоки човешки взаимоотношения (на приятелство и изпитания пред приятелството, на съперничество, омраза, но и прошка, доблест да прецениш врага си не по лошите му постъпки, а по мотивите, които стоят зад тези постъпки). Дори обстоятелството, че успяваш да проследиш седем години от живота на няколко млади магьосници и промените, които настъпват в тях в резултат на „порастването” и преживяното, е достатъчно ценно. Обогатява духовно, а и носи неповторимо удоволствие от четенето. Особено поразителна е последната книга. По мое мнение тя е сборникът с най-важните заключения и изводи в общочовешки план. История за непрекъснатата борба на доброто и злото и за това как няма ясно разграничаване между тях. Чудесна книга, изключително вълнуваща, от първата до последната страница. Емоциите не стихват през цялото време, просто няма къде да сложиш разделителя и да отскочиш до тоалетната. Абсурд!

Преценявам и ползата за подрастващите от това четиво. Цялата развръзка на историята ще им покаже един букет от ценности, върху които често се крепи животът на много от нас. Такава е например саможертвата на един, за да оцелеят други, които да имат по-добър живот, но и да съхранят спомена за тази саможертва. Такова е и умението да прощаваш на врага си, тъй като може да има и по-голямо зло от него, което да му диша във врата и да го тласка към злодеяния. Приятелството като ценност пък е нещо, което в днешни дни все повече се обезсмисля от комуникацията онлайн и запиването „с приятели”. Но то означава също да последваш приятеля си в начинания, които могат да бъдат рисковани, да предложиш подкрепа, дори когато не ти я искат, щом знаеш, че има нужда от това.

Естествено, както и в много други случаи, след прочитането на последната страница за момент загубих желание за каквото и да е. Представих си какво е да живееш без приключенията на Хари и неговите приятели, без всякаквовкусови бонбончета, без мистичен идол в лицето на Сириус Блек, без неповторим авторитет като Албус Дъмбълдор, без шегобийницата на Фред и Джордж, без кафявите пуловери на г-жа Уизли, без Хитроумната карта…. Е, не, егати! Живот без Хитроумната карта?!? Хах, ами Стенещата Миртъл, дето все се завира из тръбите на тоалетната? Или розовата узурпаторка на директорския пост (изхвръкна ми името, пфу!), която във филма поразително приличаше на Емилия Масларова? АМИ СНЕЙП ?!?!? Снейп, култовия Снейп… Един ден пак ще прочета тези книги. Заради Снейп!

Публикувано от Жоро

Започнах да слушам Металика в шести клас – от моя съученик и по това време вече запален малък метъл Борис си презаписах “Черния албум” и се почна едно въртене… Желанието ми да имам всички техни албуми се превърна във фикс-идея. Взимах от Борис касети и ги презаписвах (можете да предположите с какво “прекрасно” качество се получаваха). В Ботевград по онова време имаше един единствен музикален магазин (сега няма нито един) и постоянно проверявах там дали няма нещо. Другият начин беше чрез митичните Мури и Кръстев – двама метъли-маниаци, които имаха огромна колекция от албуми плюс внушителна аудио техника и е лесно да си представите какво представляваха те за нас, дребосъците, дето тепърва навлизахме в тези непознати води. Вече имах повечето албуми на запис, когато излезе двойният концертен със симфоничния оркестър. Купих си двете касети от въпросния музикален магазин за 12 лв. и бях много щастлив – оригинален албум на Металика в моите ръце! Това беше Истината! Въртях го постоянно, макар от слушането и от четенето на списание “ХАОС” да бях вече наясно с истината – през 1999 г. Металика вече не бяха това, което…са били.

Оттогава минаха десет години. Сега не слушам музиката на касети, а музикалният ми вкус не се ограничава до Металика, Нирвана и Менъуор. Сега съм от хората, които избягват всякакви четива, в заглавието на които има думички като “Истината за…”, “Тайни и загадки на…”, “Истинската история на…”, “Десет правила/истини за…” и подобни. Когато излезе тази книга обаче, дали от носталгия, дали защото все още съм голям фен на Металика (на истинската Металика), се заинтригувах. Естествено. И също толкова естествено..хм, някой веднага забеляза това и същият този някой ми подари книгата по един много мил повод.

Като цяло ми беше по-скоро интересно четенето. Но това не е истината за Металика. Не и каквато аз си я представям. Още повече че я прочетох веднага след поредната биография на Кърт Кобейн, която наистина рисува един внушителен, емоционален и невероятно жив образ на сиатълската легенда. Книгата има редица слабости, като се започне от превода (явно личи непознаването на музикалната терминология и още по-лошо – на българската структура на изречението) и се стигне до факта, че това не е одобрена от групата биография, следователно е логично да липсват много ценни сведения, които иначе биха дали самите музиканти. Като плюс може да се отбележи, че авторът е бил наясно с този минус и се е постарал да компенсира с позоваване на един куп интервюта, давани пред различни списания, както и собствени такива с вече бивши членове на Металика. За съжаление обаче, стремежът да се получи все пак сравнително дебела книга и, от друга страна, желанието за разглеждане на случая в контекст, изпълва разказа с безкрайни протяжни страници за групи като Exodus, Diamond Head, Motley Crue, Anthrax, Slayer… Четеш и си мислиш: “Абе къде останаха Металика?”.

Тласната по течението на мейнстрийма, книгата е разделена на глави, повечето от които изглеждат така: “Мит 1”, “Мит 2”…и т.н. Накрая на всяка глава с такова заглавие авторът прави заключение мит ли е това наистина или е реалност. Но не звучи убедително, никак…

Като цяло обаче човек може да открие в книгата доста ценна информация. Моменти от биографията на групата като злощастната смърт на Клиф Бъртън, идването на новия басист Джейсън Нюстед, разправиите с Дейв Мъстейн или алкохолизма на Джеймс Хетфийлд носят доста познания за един фен. Познания, които с радост би нагълтал всеки почитател на групата.

Накратко, една книга, която не блести с нищо, но и не обременява с излишни очаквания – като да гледаш “Минута е много”: знаеш, че пак ще участва Димо Падалски, но нямаш нищо против да научиш още нещо любопитно. (Ужасен пример дадох, дано не го прочете Лилия Райчева).

Публикувано от Жоро