Непосилната лекота на битието (по Кундера) може да варира в широки граници, в зависимост от битието. Понякога, за да го направим по-малко непосилно, измисляме истории, украсяваме го с метафизични характеристики, да е по-привлекателно, заглаждаме малко неговата ежедневна обикновеност.
Замислих се над това, докато четях сборника с разкази „Дървета за прегръщане“ на Цветелина Александрова. Ежедневното там е дотолкова реалистично, дотолкова познато, че виждаш пред очите си пълзящия към Люлин зелен трамвай и миниатюрните етюди от градския живот, разпънат по правата линия на обичайния маршрут между дома и офиса. И точно когато картината на ежедневното наедрее във визьора ти, изневиделица изскача метафизичното, прокарва един ярък шев през платното и зашива за него съвсем друга материя - блестяща, лъскава, налудничава, пъстра. Това важи впрочем както на микро ниво, така и като структура на целия сборник - в началото доминира реалистичното, домът и градският транспорт са необходимият „приземен“ декор, в тези до болка познати пространства се осъществява искрата, която подпалва магическото. Пътуваш си в трамвая, чакаш на спирката, или се събуждаш в „домашния си офис“ и с чаша димящо кафе започваш работния ден, когато рутината мигом отстъпва място на свръхествественото. Контрольорката се оказва крадла и самозвана атентаторка, трамваят препуска през мъглите с Рапунцел вместо ватманка, а лежащият на пътното платно кон сякаш е излязъл от току-що сънувания сън.
Не просто мизансценът, но и потокът на мисълта тече с подобни резки подскоци - виждаш как кръжи около малките детайли на обичайните размисли, като сеизмограф регистрира мъничките вибрации, и в следващия момент вече препуска отвъд пределите на реалното в дръзки прояви на магическото. Към финала на сборника магическото вече доминира, картината е променена, реалността е сън, привидение, или някаква междинна станция, невидима за непосветените.
В този смисъл „Дървета за прегръщане“ е необичаен сборник, изненадващ и интересен. Деловото обещание за позната разходка сред още по-познатите градски декори трябва да се приеме с едно на ум - навсякъде дебне нещо повече, една добавена, измагьосана „реалност“, която привлича със смелостта си. Цветелина Александрова е дала свобода на въображението си, превръщайки го в тайната съставка, която да отведе обичайните житейски ситуации на съвсем друго ниво.
„Някога някъде в някоя паралелна реалност напускаш неравноделния си живот. В купе на влак си, първа класа, с меки червени седалки, съвсем сама, с раничка до теб. На път към себе си, ще кажеш, за да се оправдаеш. Човек винаги изпитва нужда да се оправдае. Но всъщност пътят е против мене си, срещу течението, обратно на часовниковата стрелка. Никой не знае, че бягаш от всичко, което си ― от спокойната работа, от удобния дом, от този, с когото в добро и зло, докато смъртта ви раздели, от децата си, от всичко, което те прави Аз“.
В историите на Цветелина Александрова винаги се намира кой да ти подаде билет за паралелна реалност. И усещането е, сякаш точно за тези моменти си струва преминаването през всичко останало.
Георги
Библиотеката 