Израснал съм в малък град сред една чудно красива котловина, заобиколена от всички страни от склоновете на Балкана, зелени от край до край. Зелени, с изключение на една голяма язва, отхапана от самото тяло на планината. Виждах я от балкона си през всичките тези години, в които живеех там, вижда се и сега - каменна кариера, грозна и непоправима човешка намеса в естествената среда. На тази кариера е бил един от двата женски трудови лагера в комунистическа България, а днес там няма абсолютно нищо, което да напомня за този мрачен епизод от новата ни история. Нито знак, нито паметник, нито надпис - абсолютно мълчание и забрава.
Замислих се за това, докато се опитвах да подредя впечатленията си от току що издадения роман на Жюстин Томс „Clair de Lune“. Роман, чиято емоционална наситеност ме остави в мълчание за дълго време и трябваше да отлежи в главата ми дни наред, преди да съумея да споделя повече за него.
Познавам Жюстин Томс от много години - най-вече в ролята ѝ на един от най-дългогодишните експерти по дигитални медии и комуникации, един от първите и нестихващи ентусиасти на блоговете у нас, а не на последно място и като уважаван университетски преподавател. Жюстин има зад гърба си много книги, но за първи път изпод перото ѝ излиза художествено произведение. „Clair de Lune“ е плод на близо 10 години проучвания, разговори, срещи с хора, посещения на определени места, свързани със сюжета. Резултатът - един много личен роман за страданието, за човешката воля и достойнство, поставени на изпитание под ударите на съдбата. Историята започва още от Първата световна война и гоненията над арменците в Османската империя. Написан от първо лице единствено число през погледа на арменката Тина, романът развива нишката на нейната нелека съдба на изгнаник, чужденец, прогонен от насилие само за да се сблъска с още и още насилие. Тина израства във Франция, където среща българския инженер Александър. Свързва живота си с него и заживява в София, там я заварва Втората световна война. Ярките сцени на ужас от съюзническите бомбардировки и семейната трагедия, разиграла се на този фон, бързо са заменени от новите кошмари на следвоенната действителност. Тази необичайна нишка - арменка, оцеляла от кланетата на турците, за да попадне във водовъртежа на бомбардирана София, а след това и в трудов лагер на комунистическа България, е ключов момент за разбирането на романа и поставянето му в по-широката перспектива за отхвърлянето, за другостта, за жестокия сблъсък между ценности, но и за невидимите и проявими в моменти на изпитание човешки качества като състрадание и загриженост.
Тук е моментът да направя уточнението, че романът е фикция, но е базиран на множество истински истории - някои от тях събирани от различни документални извори, други - от първа ръка, разказани от свидетели, от близки и далечни съвременници на епохата. Арменци, българи, турци, помаци.
Като съпруга на заможен инженер, Тина първоначално е интернирана, а после попада в категорията на „бившите хора“ за новата комунистическа власт. Изпратена е в женски трудов лагер, а преживяванията ѝ там са Голготата, която илюстрира съдбата на хиляди българи по онова време. Но тук е и големият принос на Жюстин - за първи път в българската литература се надига женски глас, който да разкаже за специализирани женски трудови лагери, останали сякаш никога незасегната, потулена, забравена страница при обговарянето на темата за комунистическия терор. Появиха се много книги за Белене, но Белене далеч не е единственият лагер, в който са страдали и умирали хора, смазани от тогавашната власт. В патриархална България до ден днешен сякаш мъченичеството и страданието са в мъжки род. Самата Жюстин премълчава името на лагера, превърнал се в прототип на този от романа. Ако потърсите обаче в интернет, ще останете учудени колко нищожна е информацията по темата. Вместо да се превърнат в място на памет и почит към жертвите на безсмисленото насилие, тези места днес са изличени. Дори кръст няма, който да отбележи какво се е случвало там. Паметта също е изтъняла - свидетелите или ги няма вече, или удобно са забравили. В този смисъл „Clair de Lune“ повдига булото над една дълго потуляна тема, при това от съпричастната и съпреживяваща позиция на жена и майка.
Разбира се, нюансите са много тъмни в целия роман. Хваща за гърлото, както биха казали някои. Няма как да е и иначе при избора на подобен сюжет. Но въпреки черното, въпреки сцените на насилие и страдание, сред тях проблясват онези ценности, които в крайна сметка издържат на изпитанието - стремежът да останеш себе си, да запазиш човешкото, да подадеш ръка, може би да простиш… Да, „Clair de Lune“ е и роман за доброто, дори когато то е подложено на безброй удари. Роман за човека, който остава човек, дори когато е хвърлен сред зверове. И за едно време, което обръща наобратно всички разбирания за добро и лошо, правилно и грешно. Уви, роман по-актуален от всякога именно днес.
Георги
Библиотеката 