В края на една година сме, в която като че свикнахме с лошите новини, а светът не ни даде много поводи за оптимизъм. От първия ред наблюдаваме почти осъществения манифест на Димитър Воев, който преди повече от три десетилетия написа: „Аз искам всичко да се срине в този свят, аз искам всичко да се срине до основи…“. Чета тези думи в една книга, успяла да достигне до мен в края на тази безумна, ирационална година, сякаш за да ми припомни, че апокалипсисът не е запазена марка на днешния ден, нито е краят в действителност.
Разлиствам сигналната бройка на „Непрочетено“ - дълго чакания сборник с поезия и текстове на Димитър Воев. Близо три седмици преди официалното си излизане, това предварително копие достигна до мен, позволявайки ми да бъда един от първите читатели на истинско откровение. Няма да забравя усещането, което изпитах когато отворих пощенския плик - потвърждението на всичките ми очаквания само за няколко мига - дали е излязла в достойно издание, дали корицата е добра, шрифтовете, графичното оформление, хартията. Прочетох предговора и буквално се разтреперах от вълнение, защото всичко изглеждаше точно както подобава на подобно издание, както подобава на личност от ранга на Воев. Разтреперах се и защото предговорът на Доротея Монова те хваща за ревера и те разтърсва из основи. Всяка дума на точното място, думи не просто на издател, а на човек, наблюдавал от близо цъфтежа на „цветята от края на 80-те“, човек с позиция и отношение, при все това запазил дистанция и позволил творчеството на Воев да излезе автентично, недокоснато, но подсилено по изключителен начин от илюстрациите и цялостното оформление.
Зад „Непрочетено“ стои трудът на хора, които са дали по нещо от себе си, за да бъде резултатът толкова внушителен. Използваните фотографии са от архива на Нели Недева-Воева, вероятно някои от тя публикувани за пръв път, защото разкриват интимност отвъд музиката и славата, интимност най-съкровена, изкуство между двама души. Графичната концепция и дизайнът са на Артур Панов, приятел на Воев и автор на запазения знак на „Нова Генерация“. Съставител на книгата е Димитра Воева, по-малката дъщеря на поета. Тя не просто е подредила в логическа конструкция архива на баща си (Воев оставя след себе си 12 тетрадки с ръкописи, датирани между 1981 и 1992 г., но за някои от стихотворенията има основания да се смята, че са писани по-рано), но е успяла да им придаде цялост, да ги обедини около свързващи нишки и теми, да ги превърне в завършено произведение. С напредването на книгата тази нейна концептуалност личи особено силно, а в края, в подбора на завършващия текст, „премахвайки времето“ е сложен финал, който - колкото категоричен, толкова и отворен звучи в ушите ми след последната страница.
На тези 260 страници виждаме Воев такъв, какъвто малко хора са го виждали приживе. Надникваме в най-интимно съкровените теми, вълнували този авангарден ум и превърнали се в поезия, изтъкана от символи. Тук са не просто някои от най-известните текстове на „Нов Генерация“, но и поеми, фрагменти и стихове, публикувани за пръв път. От тях израства образът на един поет, прегърнал дълбоката печал на битието, привлечен от смъртта и безкрайността подобно на пеперудата, хипнотизирана от пламъка на свещта. От тях в лицето ни удря една болезнена отчужденост, едно презрение към света и неговата низост и мръсотия, безнадеждност („радост няма в комплекта„) като контрапункт на дирижираната, показна доволност в едно прогнило общество от комсомолци.
Но в стиховете на Воев не доминира единствено самота и отчужденост. Има търсене, има подадена ръка, има споделеност, макар и винаги камерна, винаги уединена:
„Вървим с тебе двама
отляво и отдясно
на празно пространство,
което ни е тясно“
Текстовете на Воев са жажда за дистанция, което днес - когато сме изправени пред именно такава, непозната, но сякаш предречена - звучи толкова актуално! „Дистанцията е в човека. / В дистанция сме аз и ти“, пише Митко години след мрачното предупреждение на Иън Къртис („Please keep your distance…„) и десетилетия преди това да се превърне в рефрен навсякъде по света по време на пандемията. Това е дистанция от ценностите, обещанията на времето, в което „всички сте жаби„, които „чакат за роли / да скрият зеленото си„.
На места нестройни, несъвършени, губещи ритъм, стиховете удрят с неочаквана сила на символните си послания. Поглеждам годината, в която е написан един или друг стих и наум пресмятам на колко години, на каква невръстна възраст този пророк е достигнал до заключения за себе си и света, които удивляват със своята оригиналност. Освен стихове, има и малко проза, няколко писма… В едно от тях четем следното:
„Когато ритъмът те блъсне в посоката на неувереността и безсмислието, ти трябва да чакаш. Трябва просто да изчакаш да те върне пак на предишното място и тогава да продължиш. Всеки ден е ден от твоя живот. Не обръщай внимание на тези, които са като сенки по пътя ти. Вярвай в това, което си и го предизвиквай да се разкрие“.
Чета и устата ми се изпълва с горчилка, осъзнавайки колко много имаме нужда от такива думи днес, от човека, който ги изрича и който би могъл да намери зрънцето истина в целия синтетичен фалш на днешния ден. Една от онези естествени паузи в книгата, в които си даваме сметка за мащаба на таланта, който сме изгубили - не просто на поетичния и музикален талант, а на човека, имал дарбата да разбира, да надниква в хората.
„Непрочетено“ за пръв път представя творчеството на Воев в автентичен и завършен вид. И колкото и изчерпателен да е този сборник, усещането ми от него е, че той не слага точката, че тепърва отваря един безкрайно закъснял разговор. Хората около тази книга, но и много други, имат какво още да кажат - и за мястото на Димитър Воев в поезията, и за наследството на Нова Генерация като феномен на своето време, задраскващ с черно изхабената фасада на проваленото тоталитарно общество. Много се надявам този разговор да продължи.
Георги Грънчаров
Библиотеката 