Приказката P.I.F. продължава

Безкрайно щастлив бях, когато преди повече от 2 години научих, че предстои излизането на биографична книга за P.I.F. В кино „Кабана“ изд. Scribens и любимите Остава тъкмо представяха първата подобна книга от поредицата Scribens Acoustic - „Аз, Остава“ - тематично, с акустичен концерт. Чудесно чувство - в ръцете си държах книга за любима българска група, а вече се подготвяше такава и за други мои любимци. Нищо не подсказваше тогава колко драматично ще се променят нещата междувременно.

Уви, ето ни днес, есента на 2021 година, почти две години световна пандемия, в която концертите изведнъж минаха в онлайн режим, а се случи и нещо немислимо, непоправимо - изгубихме Димо. След всичко това изобщо не бях сигурен дали книгата някога ще види бял свят, как ще се случи това, как смъртта на Димо ще повлияе на цялостната тоналност на подобна книга, а и нещо друго - как самият аз ще събера куража да я прочета. Месеци наред след фаталния декември, 2020 г. дори не можех да си пусна песен на P.I.F., толкова силно ме разтърси тази загуба.

В същото време обаче изд. Scribens са намерили сили да довършат подготовката на книгата и тя излезе, в прекрасно луксозно издание, следващо формата на „Аз, Остава“, дело на същия екип - Георги Гаврилов, Мария Куманова, Наталия Иванова (интервюта и съставителство) и Антонина Георгиева (художествено оформление). В книгата са включени десетки фотографии, както и ръкописни текстове на Димо, подготвени специално за изданието.

На повече от триста страници са поместени интервюта с всички музиканти, минали през P.I.F. от началото на съществуването на групата. Започнала кариерата си под името Resemblance във Варна през далечната 1993 г., бандата свири първоначално в морската столица, където в началото на 90-те кипи истинско оживление в най-различни музикални стилове. След кратък престой в Унгария момчетата пристигат в София и бързо са припознати с таланта и артистичния си стил. Промените в състава са нещо обичайно и през всички тези години през групата минават повече от 20 музиканти, но ядрото на P.I.F. винаги са били Димо Стоянов и Иван Велков (последният с кратко прекъсване). За тази толкова успешна колаборация, но и приятелство, преминало през най-различни изпитания, говорят двамата в началото на книгата. Разказът им е допълнен от историите на останалите - всеки е добавил своето парченце от приказката, привнесъл е своя поглед, дал е обяснение на едно или друго събитие така, както го е видял, за да се получи голямата история, Приказката P.I.F.

Съставителите са избрали да се отдръпнат назад и да дадат думата на своите герои - запазен е специфичният изказ на всеки от тях, което дава един мултифасетен облик на книгата. По този начин се открояват големите разказвачи - онези, които поднасят запомнящи се моменти от преживяното, забавни или абсурдни истории; но и онези, които говорят на езика на музиката и разказите им са изпълнени със сравнения на музикални техники и умения. Разбира се, когато дадеш думата на повече от двайсет души, неминуемо е да има повторения, историите да се пресичат, наслагват една над друга, тук-там се прокрадват различни гледни точки към едни и същи събития… Но всичко това по интересен начин допринася за създаването не само на пълнокръвен образ на група P.I.F., но и дава много добре конструиран контекст - силната варненска сцена от началото на 90-те, музикалния бизнес в България по времето, в което телевизия ММ все още е фактор, многобройните колаборации между музиканти от различни формации и какво ли още не.

Образът на Димо като лицето на P.I.F. също е сред водещите нишки, които криволичат през всички интервюта. И беше безкрайно любопитно да проследя как останалите говорят за него; да напасна парченцата от образа на един изключително артистичен творец, сложен характер, импулсивен, но и по детски естествен, непринуден, любопитен, готов да експериментира в музикално отношение.

Много ми допаднаха разказите на Любомир Петков (Любака), клавирист на групата, както и на младия пианист Димитър Косев, който е гост в някои от последните участия на P.I.F. (включително онлайн концерта им от пролетта на 2020 г.). и който допринася с изключително интересен поглед към Димо като човек и приятел.

Страшно забавен момент от интервюто с Любака е следният епизод:

„Димо по едно време слушаше хип-хоп. Генгста рап, по цял ден. Беше много смешно, защото вечер отивахме и сваляхме звездите, говорехме за поетичното от сцената , разказвахме разни приказки - хората, които идваха на гиговете ни са точно от типа интелектуалци, които ходят с книга в джоба, преметнато шалче и набол мустак. А в същото време, когато Димо пуснеше музика в колата си, се чуваше: „Йее! Ааа! Къмон!“.

Разбира се, историите изобилстват, има много, много разкази - и смешни, и тъжни, и абсурдни, истории за приятелство, за любов, за раздяла, за лични и творчески предизвикателства, за търсения и намирания. И удивително за мен, но четенето им имаше силно терапевтичен ефект, беше точно обратното на очакваното. Може би поради факта, че по-голямата част от интервютата е подготвена преди смъртта на Димо, в книгата не доминира тъгата от непреодолимата загуба. В книгата Димо е от плът и кръв, а Приказката P.I.F. продължава. И само когато спреш за миг и се замислиш, че целият този кипеж е в миналото, че Димо няма да се качи никога повече на сцената и публиката да избухне на „Колело“, тогава нахлуват емоциите и в гърлото напира горчивина, която не можеш да прогониш.

Един от тези моменти беше в самия край на книгата, с разказа на Александър Алексиев, без съмнение най-големият фен на P.I.F., когото познавам. Алекс присъстваше неизменно на концертите, а когато Димо почина, написа във фейсбук изключително емоционален пост, станал основа и на публикувания в книгата текст. Думи, които не могат да те оставят равнодушен и показват колко дълбоко можем да бъдем повлияни от музиката, от творците, които карат душите ни да звънтят. И колко е нечестно това, което се случи с Димо…

С всички талантливи музиканти, оставили своя отпечатък и дали своя принос за групата, с фенове като Алекс и няколкото поколения почитатели на P.I.F (действително поколения, защото на последните им концерти край сцената вече обикаляха децата на онези, които някога ги гледаха в Студентски град!), с огромното музикално творчество, което остави Димо, с тази безценна биография, която имаме шанса да разгърнем, „Приказката P.I.F.“ все пак продължава. Под една или друга форма. Твърде дълбока и незаличима е следата, твърде силно звънтят камбаните. Нищо и никога няма да бъде същото и болката от загубата няма да намалее, но ще се научим да живеем с нея. И чрез музиката да празнуваме живота, любовта и всичко останало - точно както правеше Димо.

Публикувано от Георги