„В началото на тази книга Сингер се готви да се премести завинаги в Нутоден. Той е на 34 години и ще постъпи на работа в библиотеката на Нутоден. Младостта му е отминала и той е оцелял“.
Може да изглежда като преразказ, но горното е точен цитат от романа „Т. Сингер“ на норвежкия писател Даг Сулста. Така говори самият автор за своя герой. Без да се притеснява да навлиза в собственото си произведение, да намества фигурите, да поглежда отстрани подредбата или да прави коментари за един или друг епизодичен персонаж.
Зачетох с интерес „Т. Сингер“ малко напук на анонса, където се споменаваше липсата на интрига в повествованието, намекваше се за един невзрачен, незабележителен главен герой. Така твърдеше и първото прочетено ревю за книгата, а това допълнително създаде в мен представата за образ, който може би щеше да ми се стори симпатичен.
Горният цитат също илюстрира някои от мотивите ми. Какъв ли е този Сингер, с когото сме на една и съща възраст, имаме на пръв поглед някои сходства, или поне сходни разсъждения, при все това той е главен герой на книга? Трябваше да проверя. Започнах да чета и да откривам още любопитни паралели със себе си. Като например това:
„Ако обърне поглед назад, животът му е белязан най-вече от безпокойство, умуване, безхарактерност и внезапно изоставени планове. Възможно е в очите на другите Сингер да е човек с установен и ясен характер,но за самия себе си е неопределим, дори анонимен, и предпочита да е такъв“.
Самоидентифицирането с персонажа свърши работа в изострането на вниманието ми към книгата, макар да си наложих да не правя твърде много паралели. Така де, освен възрастта и появявалата се тук-там през годините абстрактна мисъл да стана библиотекар, не споделяме кой знае колко общо.
Сингер си проправя път през страниците, носейки се по течението на собствения си живот - без много усилия, без обичайните за повечето хора житейски дилеми, възходи и падения. Без да му се случва нищо вълнуващо. Читателят обаче изпитва известни затруднения в началото. Сулста има навика да чопли около някаква подробност, да задава безкрайни въпроси, да я оглежда от всички страни, или да се фокусира с влудяваща детайлност върху конкретен детайл, който после дори няма отношение към развитието на действието. Така например виждаме Сингер да умува върху писателската си кариера, докато работи на различни безинтересни длъжности и оформя в главата си едно-единствено изречение от бъдещата си книга. Върнах се върху този момент по-късно и се подразних, защото тази линия с писателството беше изоставена, така и не се разви нататък.
А нататък животът на Сингер е с нищо незабележима поредица от събития, провокирани от действията или бездействията му. Рутината от работата в библиотеката, случайността на влюбването и последвалия семеен живот, баналността на неговото подронване и упадък. Единственото по-забележимо нещо, разтърсващо със случването си, но нямащо кой знае какви последици за вътрешния мир на Сингер, е личната трагедия в живота му. Тя разбърква картите, променя посоката, но после водата отново потича по същия спокоен, незабележим начин.
Незабележимо и Сингер започва да става симпатичен. Въпреки недостатъците си, въпреки недоумението, което предизвиква с натрапчивата си самота, с крайното си уединение и незаинтересованост към света. В ежедневните си действия, в усилията, които полага - обикновени, банални усилия - личи старание, личи неговата лична формула за живота. Замислям се колко хора като Сингер има около нас, които дори не забелязваме и които вероятно никога няма да станат герои на роман. Явно трябва да си писател от Севера, където така или иначе нищо не се случва, за да облечеш в художествено произведение баналността на съществуването. Карл Уве Кнаусгор го прави повече от успешно години по-късно с „Моята лична борба“.
Симпатията към Сингер прераства в съпричастност, в очакване на някаква (може би) трогателна развръзка (не че е имало кой знае каква завръзка!). Такава не идва, Сулста завършва романа си по същия начин, по който го започва - с нещо обикновено, някакъв детайл от размислите на героя си. Детайл, който отново изтъква самотната натура на Сингер, но нищо повече. Близо двайсет години от един живот са изминали, без да се достигне до някаква крайна точка, да се изкачи връх, да се направи равносметка. При все това романът е неочаквано интересен, а образът на този самотник се запаметява в съзнанието ми по особен начин. Сякаш е изкован от материя, в която отскачат моите собствени емоции като читател. Отскачат, без да го повлияят. Усетих как аз се ядосвам от героя, аз го обвинявам за инертността му, но той се чувства добре със себе си. Натъжавам се, казвам си „Какъв пропилян живот!“, но това са моите жалейки, не на Сингер. В това странно взаимоотношение между читател и протагонист откривам и есенцията на книгата. Твърде често проектираме върху другите собствените си очаквания, собствената си формула на онова, което наричаме успешен, пълноценен живот. Обикновена матрица, щампована от поп културата и унаследените социални норми. Инстинктивно преследваме някакви емоции, търсим вълнуващото, стремим се към споделяне и съпреживяване с околните. Но има и хора като Сингер, може би, за които е въпрос на личен избор да стоят встрани от целия шум, без да възприемат това като драма и без самосъжаление. И това осъзнаване носи някакво успокоение.
Георги
Библиотеката 