Когато търся свое „времеубежище“ в литературата (по Георги Господинов), с най-голямо удоволствие обичам да се „приютявам“ в 20-те и 30-те години на ХХ век, онова гранично време между двете войни, в което облекчението от края на едната се преплита с несъзнателното предчувствие за следващата. Разбира се, много е важно кой държи ръката ти в това „времеубежище“ и най-добре това да е някой майстор като Йозеф Рот или Ремарк. Или пък издаваният за първи път на български език от изд. „Аквариус“ руски писател емигрант Гайто Газданов. Първата ми среща с него бе с „Призракът на Александър Волф“ - обещание за голямо откритие. А сега затварям последната страница на „Пътища в нощта“ - откритието е тук в пълния си блясък.
Париж от 30-те години… Но не бляскавият и изпълнен с глъч дневен Париж, а този на нощните потайности, с разблудните му обитатели, живеещи двойнствен живот - проститутки, сутеньори, келнери, пропаднали пияници и най-вече емигранти, избягали от съсипаната Русия след Гражданската война и принудени да заменят някогашния си висок обществен статус за каквато и да е професия в столицата на Европа.
Наблюдава ги един шофьор на такси, също емигрант. Неназованият герой на Газданов, в чийто образ вероятно автобиографичните елементи са твърде много. Страничен наблюдател, който е част от този нощен свят заради професията си, но който е винаги някак дистанциран - както в интелектуално отношение, така и като притежател на различни ценности. Това съзнателно отстраняване му позволява да наблюдава почти с научен интерес, а най-вече от някакво вродено любопитство, тези герои на мрака. Да ги преценява, да предвижда съдбата им, да им симпатизира или да ги ненавижда.
„… може би този зловещ и жалък Париж, кръстосан от безброй нощни пътища, беше продължение на моето почти постоянно полунесвястно състояние, където по странен и непонятен начин бяха включени действително живи и съществуващи ъсчета, заобиколени от мъртвата архитектура в тъмнината, от музика, заглъхваща в дивото и непрозрачно пространство, и от онези човешки маски, чиято измамност и призрачност вероятно беше очевидна за всички освен за мен“.
Как пише само този Газданов! С невероятна лекота повежда читателя през локалите и парижките бордеи, където историите на застаряващи проститутки и алкохолизирани интелектуалци се пишат от тъмната, по-малко видима страна на френската столица. И без които образът на Париж не би бил пълен, нито правдоподобен. Да, именно в онзи Париж от 30-те години е възможно някогашни красавици от висшето общество да живеят в пълна забрава и нищета, а шофьори на таксита да водят ожесточени спорове за декабристи, съвременна английска литература и Тевтонския орден, защото в родината си са били професори и преподаватели. Сякаш в един общ кюп, дамгосани да населяват тъмната страна, са повечето герои на тази книга. И емпатията, с която Газданов им вдъхва живот, макар зад образа на привидно дистанциран наблюдател, ги приравнява в тяхната безпътност.
За малкия си обем книгата събира в себе си много важни теми и много философски разсъждения, често идващи неочаквано от устата на един или друг герой. При това не й липсва автентичност - всичко, написано от Газданов, звучи истински, като преживяно от човек, чийто светоглед е формиран другаде, в една безпощадно заличена епоха, но с изострени сетива и интелект за тайните на човешката природа и психика.
Само мога да се надявам скоро да видим на български език още от този изумителен автор.
Георги
Библиотеката 