В обкръжението ми от четящи хора съвременната поезия се радва на завиден интерес. Може би бутиков, но все пак интерес. Издават се стихосбирки на доказани през последните години автори, но и на много млади такива. Иска ми се да вярвам, че се и четат, поне в достатъчно широк кръг, за да останат отпечатани в съзнанието на повече читатели поне част от имената от кориците. Не бих казал за себе си, че съм човек на поезията. Сравнително рядко се докосвам до нея, имам своите ограничения във възприятията и следи от наслоявания на скептицизъм. На пръсти се броят съвременните поети и поетеси, които са успявали да ме развълнуват из основи, не всички те са издавани, а сред тях има и един самотно извисяващ се връх, колкото и банално да звучи това. Този връх се нарича Елица Мавродинова. Поетеса, чието име досега не намирах в книжарниците, нито в повечето интернет кътчета, където обикновено „гнездят“ популярните майстори на перото. Това винаги ми се е струвало крайно нечестно. Дотолкова, че от време на време я „подръчквах“ в чата: Хайде, какво става, къде си?.
Наскоро ми отговори. Тук съм, каза. Съм.
Отдавна не бях чувал толкова добра новина. Елица не е от авторите, на които можеш да разчиташ регулярно да пълнят „фийда“ ти с нещо ново („Пиша, само когато много се налага“, казва тя). Не се води от ничии очаквания, едва ли се ласкае от похвалите. Понякога идва, оставя изневиделица някое стихотворение и ефектът от него просто отеква. Друг път, случвало ми се е, започвам да чета нещо, без дори да съм видял автора - някой някъде го е споделил - и то е толкова добро, че вече знам чие име ще видя накрая. Затова беше въпрос на време (добре де, на до-о-о-ста време!) това име да заеме мястото си там, където принадлежи - в книжарниците, по рафтовете на хората, които обичат да докоснат, да притежават, да изваждат и препрочитат отново и отново. Защото в сърцата то отдавна си е извоювало своето място и Елица има своите верни почитатели.
„СЪМ“ идва през април под нестандартна форма - кутия с 29 карти, всяка от които носи стихотворение и картина. 29 стихотворения, написани от Елица Мавродинова през последните 10 години, илюстрирани с 29 картини на илюстраторката и художничка Венета Гълъбова. Когато разбрах за тази „колаборация“, радостта ми се удвои - Венета Гълъбова е онази талантлива дама, която стои зад проекта Darvo Inspiration - изключителни, сгряващи сърцето авторски илюстрации. Нейни принтове красят вече няколко години нощното ми шкафче (първо бяха двама влюбени мечоци, после между тях се появи малко мече, като и в живота…).
Имах привилегията да се докосна виртуално до тази колекция още преди да излезе на хартия и чувството от този досег е невероятно, почти триизмерно. Сякаш са се разпръснали за миг всички тези облаци, небето се е облещило - безкрайно, едновременно тъмно и изпълнено с безброй светлини. Струва ти се, че е небе, а после разбираш, че сякаш в земята гледаш, в черната й бездна. И там, между двете, под облещените звезди, но стъпила здраво на земята, гледаща към земята, копаеща и ровеща земята, Елица разказва истории, споделя късчета от душата си.
Историите са различни, писани по различно време, но спойката помежду им е ясно различима. Единство на противоположностите, размиване на границите, повтаряемост, повтаряемост… Кръговрат. („Не чувстваш ли, че всичко е било / и пак ще бъде всичко?“, „Търсейки в себе си / други намирам“). „Уроборос“ е името на първото стихотворение, но уробороси изникват пред очите през цялото време, докато се отместват от стиховете към картините и обратно. Уробороси, онези древни символи на безкрайността, змия, захапала опашката си.
„Въртим се след себе си. В кръг. Но така или иначе,
май няма къде, при кого и защо да се случим.
Нали е живот? Ще боли, ще боли и ще мине.
Ей така ще ни мине животът. Като на кучета.“
Горчиво започва, с горчиви размисли тази колекция. Но има толкова повече нататък. Толкова плътен, трептящ и многолик е светът на Елица. Населяват го богове и митични създания; корабокрушенци, ловци и зверове. Там времето понякога върви наопаки, мракът е гъст като последно сладко, а между бога и човека, между Рая и Ада има копнеж за равенство. Четеш и вярваш, четеш и виждаш, поглъщаш картините - Атлас „живее в някакво селце / под възлестия крак на планината„, но държи, държи небето. Виждаш Тезей, който „не чака и не вярва в нищо / освен във враговете„…
„И всичко се кове
след себе си от себе си наново“.
При някои от стихотворенията просто застиваш и си представяш онова, което го е вдъхновило. Досещаш се за повода. И си благодарен, че някой вижда с такива очи, някой пише с такива думи, някой е способен на такива разсъждения. Или пък съзираш посвещението и си казваш: нима човек може да изрази любовта така? С абсолютно изкуство, издигнало се над конкретиката, над бита, лично, но и толкова универсално?
Стиховете на Елица Мавродинова са истинско сливане с божественото и с природата. Разговор с Бога, но и опит на човека да докосне божественото, да го намери около себе си. Връщане към корените и към земята. Почвата, семето - тези символи се повтарят на много места. Земята е „най-черната“, „най-тайната“, ровенето в нея е катарзисът, търсенето на смисъла; загърбването на суетата е в браздите.
Бразди чертае Елица със своите стихотворения, уробороси, които маркират вечния кръговрат на всичко вселенско. И сякаш самата вселена се завърта пред очите ти, докато гледаш картините на Венета Гълъбова - всичко е в движение, всичко е в кръгове, в светлини, в сенки, които преливат една в друга, събират се една с друга, започват една от друга. Всичко се преплита, живо е, дори когато умира, покълва, пораства, става нещо друго. Подчинени на една обща воля, а може би на някакво стихийно движение са всички елементи от тази колекция - нищо не бих пипнал, нищо не бих махнал, променил, допълнил, задраскал. Нищо не разваля вкуса, не предизвиква недоумение, не нарушава баланса. Симетрия в несиметричното, баланс в несъразмерното, утеха в скръбното, надежда в бездната - не знам как се постигат тези неща, но явно това е рецептата за изкуство. Питайте Елица и Венета - владеят я до съвършенство.
Георги Грънчаров
Библиотеката 