Не бях чувала за Маркус Самуелсон и не знаех какво да очаквам от неговата книга „Yes, Chef“. След като прочетох увода, се изплаших, че написаното по-нататък ще е в същия тон; че вместо интересни разкази от сърцето на кухнята, ще чета истории за пиянски събирания, самохвалство и мрънкане колко тежка е професията на готвача. Тежка е, а в нея присъства и самохвалството, и мрънкането как никой не те разбира, но това са само нюанси. Цялостната картина, която е изживяна и предадена от Маркус Самуелсон, но нарисувана до съвършенство от неговата съавторка Вероника Чеймбърс, е едно шеметно и любопитно препускане през личния живот и кариерата на популярния готвач, който не познава граници в своята страст към храната и стремеж да докаже възможностите си.
Факт е, че книгата не разказва за храна толкова, колкото би се харесало на читатели като мен, които се опияняват дори от изкусно поднесеното словесно излияние за това какво е хапвал или приготвял автора, какви подправки е използвал, какви аромати са се носели над запалените печки и са приканвали случайните минувачи да надникнат през прозореца. „Yes, Chef“ не е сантиментално излияние, напротив - амбицията на автора прозира във всеки ред, във всяко негово действие и пътят, който изминава, е белязан не само от лишения, но и от някои сериозни морални компромиси (като например да не се запознае с дъщеря си повече от десетилетие).
Съдбата на Маркус допринася много за интересната сюжетна линия: роден в Етиопия, остава сирак на съвсем ранна детска възраст и след година е осиновен заедно със сестра си от едно симпатично и добро семейство в Швеция. Ако има герои в тази книга, за мен това са именно неговите осиновители, които му дават най-доброто от себе си и винаги го подкрепят. Понеже това е лична история и разглежда биографията на прочутия готвач, няма как да не си създам впечатление за него като характер. Не ми е симпатичен. Въпреки това харесвам начина, по който житейският му път е предаден върху хартията и това колко завършено звучи всичко. Любопитно е да разбереш какво се случва в кухните на едни от най-големите и реномирани ресторанти в света; да научиш как се справя един управител на хотел или ресторант с предизвикателствата, които са много и разнообразни; да усетиш динамиката и умората, без на теб самия да се налага да напускаш удобното място, на което си се настанил с книга в ръка.
Определено намирам книгата за интересна, за полезна и увлекателна, макар втората половина да е по-скоро използвана като трибуна за разглеждане на социални проблеми, които възникват при разделянето на белокожи и чернокожи, както и за дискретно мъмрене и манипулиране. Аз обаче досега не съм била обект на дискриминация, затова си давам сметка, че не мога да вляза в положението на тези хора и не съдя желанието на Маркус да изведе този конкретен проблем на преден план и да го чопли и разнищва, колкото си иска. Въпреки това ми беше малко неприятно, когато темата избяга встрани от храната.
Като цяло, макар авторът винаги да е бил уверен в себе си, определено се забелязва разлика дори в начина, по който се разказват историите в първата половина от книгата - с повече подробности, с повече лични взаимоотношения, с повече детайли от кухнята и ежедневието в нея. След като постига завидна известност, Маркус набира още повече увереност и кураж, а разказът започва да страда от липса на лично отношение, истории (макар да не липсват като отделни параграфи, както и среща с биологичния му баща, която поне на мен не въздейства по никакъв начин) и вече навлизаме в света на безличните инвеститори, на креативните дизайнери, красивите модели и бюджетните справки. Също така и в етапа на предателствата, но и на големите възходи. За много от вас може би именно това ще е интересната част, така че може да си стиснем ръцете - в книгата има по нещо за всеки. Както е и в едно добре подбрано меню, нали?
Девора
Библиотеката 