„Уесекски истории“ на Томас Харди

С последните часове на 2020-а година с най-малката читателка вкъщи разлистихме и последните страници на книгите, които четяхме. За нея това беше приказката за „Малката русалка“ на Андерсен, а за мен - финалният разказ, включен в сборника „Уесекски истории и други разкази“ на Томас Харди. Книгата бе сред подарените ми за Коледа и изданието с твърди корици на „Изток Запад“ ме накара да посегна първо към него.

Още след прочитането на „Далеч от безумната тълпа“ бях заявила гласно желанието си да прочета още нещо от Харди. Макар тази книга да ми се струва подценена на моменти, също и прекалено тежко критикувана, за мен е една от любимите класики в личната ми библиотека.
Не по същия начин се случиха нещата в разказите, макар сред тях също да имаше фантастично написани истории. Томас Харди е чудесен разказвач, който с малко думи може да обрисува пищни картини на емоционалното състояние на своите герои и обстоятелствата около тях. Единствената причина да не бъда запленена от разказите, а просто да ги оценя високо като художествени произведения, се крие в самата мен - когато нещо ми харесва, имам нужда и от количество, не само от качество. Искам да имам възможността, като читател, да потъна и да потъвам в историята с дни, а не за минути. Но означава ли това, че не мога да усетя силата на разказа?

Съвсе не!
„Свирачът на шотландски танци“ в „Други разкази“ ме разтърси с жестоката категоричност на края си, с на пръв поглед окултното представяне на съвсем нерядко срещани случаи в реалния живот. С няколко уж нехайни изречения авторът обрисува толкова тежка житейска ситуация - тежка заради развръзката си, но и заради една болезнена за приемане истина: всички ние сме абсолютно подвластни на емоциите си, на търсенията на душата и в същото време сме глухи пред разума си и не можем да изживеем нещо, което не е закодирано в природата ни. В края на този разказ ще видите една майка, която може да мисли и чувства единствено когато е в плен на мелодията на „свирача“, както и един доведен баща, който не може да преживее загубата на своето доведено дете.

Книгата започва леко и дори спокойно с разказа „Тримата странници„, в който не се случва нищо непредвидимо или особено. Това е сякаш разказ, написан с намигване, като разгрявка. Спираме набързо в „История от 1804 година„, но разсеяното ни внимание отново се оказва привлечено от „Меланхоличният хусар от немския легион„. В този разказ наивните герои с романтични разбирания за чест и свобода ще бъдат жестоко наказани. Харди категорично и ясно отправя послание, че хората, водени единствено от чувствата си, било те породени от любов, дълг или неопитност, няма как да оцелеят в свят на пресметливост и жестоки закони за подчинение.

Като най-свръхестествен може да се определи разказът „Изсъхналата ръка„. Там въображението на автора наистина се е развихрило и то много. Но ако от разказа изтрием с гумичка моментите на магически сюрреализъм и остане само скелета от човешки емоции, то това е една от най-често срещаните истории и в реалния живот, историята на ревността, зависимостта и обречеността в семейните връзки.

В никой друг разказ комичното и трагичното не са така зрелищно преплетени, както в „Съграждани„. Харди е преднамерено предвидим в историята си, а читателят само наблюдава безучастно с лека усмивка, породена от иронията, с която авторът разгръща историята. Малко по-разведряващ е разказът „Натрапници в „Нап“„, който се заиграва с отличителната черта на любовта - непостоянството.

„Раздвоеният проповедник“ беше голямо разочарование лично за мен, тъй като краят на разказа е написан толкова тенденциозно, сякаш от ръката на друг човек. Както ще разберете, самият Харди е бил на същото мнение и по-късно признава тази своя грешка.

В „Други разкази“ ще имате възможност да прочетете за съдбата на двама братя и една сестра, които се чувстват застрашени от безобразния си баща („Трагедия на две амбиции„); за обречената любов между две сродни души в „Адвокатска обиколка„; за промените в характера, които могат да разделят един мъж от една жена, а впоследствие - същата жена от друг мъж („Преобразилият се мъж„), както и за невероятната съдба на Баптиста, която може да се окаже най-адаптивната героиня от всички, с които сте се започнали до този момент. Може би заради това авторът я възнаграждава с щастлив край.

Във фантазията на Томас Харди ми допада това, че откривам донякъде отражение на собственото си цинично отношение към живота. Нито един от разказите, колкото и невероятни да звучат историите, за мен не изглежда невъзможен и неправдоподобен. Понякога, да не кажа често, животът се завърта с невероятна гъвкавост, така че да ни покаже не друго, а колко малко е нужно, за да ни ограби завинаги. В увода на книгата, написан от Весела Кацарова, се споменаваше нещо за съвместното съществуване на хумористично и трагично в разказите на Харди. Напълно съм съгласна! Ако приемем, че читателят е висше създание, лишено от емоции и пристрастия, той наистина би могъл да се разсмее на човешките съдби, толкова динамично изпълнени с копнежи и страдания, само за да свършат бързо и трагично, уж случайно, но всъщност грижливо преплетени и обвързани, като в предварително начертана матрица.

Имам подозрения, че тази книга няма да допадне на мъжката аудитория, защото, макар в нея да се говори за хусари, за Наполеон, за свещеници и адвокати от викторианската епоха, както и да присъства типично за силния пол чувство за хумор, преди всичко друго това е книга с разкази, посветени на емоционалността, на свръхестествената обреченост, на гибелните емоции, на съдбовната случайност. Ако сте читател, който държи на щастливите развръзки и смята, че в живота, както и в литературата, трябва да съществува логика, баланс и справедливост, то тогава си направете услуга и потърсете нещо друго за четене. На всички останали желая приятни мигове с героите на Томас Харди и до нови срещи!

Дево̀ра