Помня, че преди години много харесах екранизацията на „Тайният живот на пчелите“ с участието на цял куп талантливи американски актриси. Не бях чела книгата, но ето, че и нейният ред дойде! Красивото издание на „The secret life of bees“ от Sue Monk Kidd зарадва очите ми, а до някаква степен и душата ми, защото историята е красиво написана, макар доста мрачна.
Лили е момиче на 15-16 години, което живее в безрадостно и монотонно домакинство с баща си. Трагичната смърт на майката на Лили бележи целия досегашен живот на дъщерята. Тя вярвя, че е отнела живота на майка си, когато е била съвсем малко дете. Макар авторката да дава бегла представа за другите събития, случили се в живота ѝ след това, истинската история започва от момента, в който Лили отива заедно с Розалийн, чернокожата помощница на семейството, до града. Розалийн е горда и уверена жена, която не се поколебава да заяви своето присъствие, и то арогантно, пред група бели и агресивни мъже. Оттам събитията се завихрят шеметно бързо - затвор, болница, бягство, пътуване на стоп, къпане в река под лунна светлина и една щастлива случайност под формата на етикет върху буркан за мед.
Интресната част на книгата, поне за мен, започва от момента, в който Лили и Розалийн прекрачват прага на три необикновени чернокожи жени и ни въвеждат в техния ярък свят: ярък като цветове, но и ярък като интензитет на емоциите, които бушуват в гърдите им. Мей, Джун и Огъст (кръстени на пролетно-летните месеци от календара: май, юни и август) са образи, които могат да съществуват само в книга, но въпреки това стават мили и близки на читателя. Огъст е най-голямата сестра, която отглежда пчели и продава мед в достатъчни количества, така че да издържа и да се грижи за двете си по-млади и по-емоционални сестри. Джун е постоянният дъждовен облак в семейството, който хвърля сянка и в най-слънчевите дни. Само тя създава проблеми на Лили, която буквално се настанява в дома им без обяснения и с доста измислени факти. Така и не разбрах какъв беше проблемът да се обяснят още в самото начало, но… авторско решение.
Мей обаче… Цялата книга си заслужава най-вече заради образа на Мей! След загубата на своята близначка, която се самоубива, Мей развива психическо разстройство, което изостря чувствителността ѝ към чуждото страдание до болезнени размери. Мей не може да стане свидетел на смъртта на насекомо, започва да си тананика песен, когато е умерено разстроена, но ако нещо надхвърли границите на нейната емпатична натура, героинята излиза в двора, където сама е съградила стена от камъни, изпъстрена с листчета върху които са изписани имената на хората, към които Мей се чувства съпричастна.
Spoiler alert! Не четете, ако не искате да знаете нещо важно от книгата!
Смъртта на тази героиня е описана толкова поетично, в същото време - в кристална конкретика: ръце, протегнати нагоре, пясък в косата, обувки, отнесени от течението. Тази смърт - очаквана, но разтърсваща, дава нов живот на героите. Метафората за непосилното бреме на страданието, което може да ни затисне толкова силно, че да не можем повече да се изправим на крака, е брилянтно представена чрез Мей. Замисляли ли сте се някога, че ако не приемахме всички ужаси на нашия свят като нещо абстрактно (нормална защитна реакция), то ние всички трябваше да свършим като Мей! Нима можем да живеем с непокътната психика в свят, в който съществуват убийства и насилие?
Харесах книгата на Sue Monk Kidd. Това не означава, че тя няма своите слаби моменти като например прекалено наивистичен поглед над дадени събития. Като се замисля - може би над всички. Борбата за равноправие на чернокожото население в САЩ уж е централна тема, но е разводнена от вплетените религиозни приумици (макар и приятно написани), както и то личните драматични истории на почти всички герои. Главната героиня, ако приемем, че това е Лили, е всъщност до някаква степен антипатична заради егоцентризма си.
Забравих за пчелите! Те са използвани по интересен начин от авторката, за да съгради „скелета“ на романа си, като ги използва от една страна като мистични същества, които се появяват като предзнаменование в стаята на Лили, а от друга страна - разкривайки детайли от живота в кошера, така че да направи съпоставки с живота в розовата къща на сестрите с имена на месеци. Медът, разбира се, е използван в различни ритуали - за успокояване, за боготворене, за помирение.
Давам си сметка, че „The secret life of Bees“ има слабости, които при други обстоятелства (да се разбира - автор и редактор) щяха да са пагубни за романа. Въпреки тези слабости обаче, книгата е приятна, дава много теми за размисъл. В това ревю представих съвсем не всичко, което може да се каже и разкаже за книгата. Останалото оставям да прочетете сами!
Дево̀ра
Библиотеката 