Писмо до сестра ми

Откъде да започна? Може би с това, че страшно харесвам начина, по който Мария Пеева и Люси Рикспуун са „построили“ своята книга - като писма между две сестри, в които разкриват миналото и настоящето. Или леко по-повърхностно - да споделя, че корицата ми доставя естетическо удоволствие. Дали да бъда строг критик, като кажа, че не навсякъде книгата тече плавно,  или да споделя собствения си опит на човек, живял в семейство, засегното от болестта на Тони (синът на една от сестрите в книгата) и това ми попречи да изживея края на историята подобаващо? Защото за мен много по-трудно е да опишеш как едно семейство се справя (или не се справя) с ежедневието си, отколкото да вплетеш криминална нотка за драматизъм.

Ще вляза в тон с авторките и ще започна така:

Скъпи читателю,

Вчера прочетох една книга и искам да ти разкажа за нея, преди да е избледняла от паметта ми, както напоследък става с всяко нещо, независимо колко важно или маловажно е то. Откраднах си моменти на спокойствие от пълзящата ми дъщеря, която всеки ден изследва всички забранени кътчета в хола, дори успях да си направя кафе (!!!). Изпих го студено… Но да се върна на книгата, заглавието е „Писмо до сестра ми“ и е написана точно така - като кореспонденция между две сестри - едната в България, другата - в Щатите. Началото е много интересно, а най-хубавото е, че с всяка страница историята взима любопитни обрати. Хем звучи нереална на моменти, хем звучи съвсем достоверно. Защото, знаеш, „реалността е по-непредвидима от всяка фантазия“ (имаше такава мисъл, но не я помня много точно). Радост е сестрата в България. Тази героиня ми напомня много на мама, защото се раздава винаги за другите и неглижира себе си. Грижи се за болната си майка и за сина си, който е болен от ходжкин. Приликите обаче свършват дотук. Не знам защо, но от един момент нататък историята на Радост ми изглеждаше много „скалъпена“, защото с очите си съм видяла какво се случва след подобна диагноза, дори когато накрая всички остават живи и здрави. Тук съм много пристрастна, знам, но мисля, че по-голямо предизвикателство за авторките щеше да бъде да опишат реалността на семейството, колкото и „скучно“ да звучи, отколкото да „съшият“ един лош герой, колкото да има холивудска драма. Мисълта ми: подобно събитие в живота на родител те убива, дори да останеш съвсем жив физически. Някои може би не се съживяват… Ти още не знаеш за какво ти говоря, но ще разбереш, като прочетеш книгата.

Другата сестра е Лора. Там, каквото и да беше написано, го приемах съвсем добре, защото този свят ми е непознат, тоест: всичко е възможно! Лора е психолог. За психолог се справя доста посредствено с проблемите в собствения си живот, но пък това я прави автентична. Лора има страх от обвързването, на всичкото отгоре разкрива истини за живота си, за които не е подозирала, и това я разклаща много здраво. Толкова, че съвсем изперква и взима импулсивни решения, които допреди няколко седмици никога не би взела. Лора е също така и готина мацка, която обича да пазарува, но и да готви разни вкусотии, когато е, така да се каже, емоционално напрегната. Пада си малко неблагодарна (поне по моите критерии), но пък щедра във всяко отношение. Харесва ми в тази героиня, че е критична. На моменти в разговорите със сестра си ми напомня за мен, а Радост - за една конкретна моя приятелка с подобна „зависимост“ от мъжете в живота си. Или на две-три такива приятелки, като се замисля… 😉

Иска ми се да прочетеш книгата, за да я обсъждаме заедно. Със сигурност ти ще видиш историята в друга светлина, обременен от собствените ти представи и преживявания. Чудя се какво ще е мнението ти за двете сестри, дали откриваш себе си в някоя от тях, дали Росен ти допада как са го измислили (не като характер, а като сюжет), дали намираш, че образът на Стефан можеше да се развие повече? Съгласен ли си с мен, че на места сюжетът се разгръщаше дост мудно, а накрая изведнъж се изстреля в Космоса на фантастиката? Макар че наскоро се случиха ужасни събития (реални), така че като нищо на някого нещата да му звучат съвсем достоверно и автентично. Не ми се пише за това обаче…

Трябва да ставам, така че толкова от мен за тази книга. Радвам се, че са я написали и ще я препоръчам на няколко човека.

п.п. Отбелязала съм си две писма на Лора в книгата. Страница 166 и страница 174. Като ги прочетеш, ще разбереш какво ми е настроението в последно време…

Поздрави и до скоро,
Девора