Един различен прочит на „Нора Уебстър“

Усмихвам се, още докато мисля как ще започна да пиша тази публикация, защото знам, че ревюто ми за нея ще е различно от повечето отзиви, които сте чели за романа „Нора Уебстър“ на Колъм Тойбин. Много хора бяха сигурни, че ще харесам книгата, а след като я прочетох, попаднах на ревюта, които нямат нищо общо с това как аз възприех историята. Не непременно зле, не непременно добре. Може би най-точната дума е раздразнение.

Ще започна с това, че Колъм Тойбин е великолепен автор и не вярвам да е по силите му да напише слаба и невъздействаща книга. Притежава умението да разказва както чрез сюжета, така чрез неизказаното; както с помощта на светлината, така и с помощта на сянката. Майстор! Сигурна съм, че за повечето хора „Нора Уебстър“ е толкова впечатляващо произведение, защото (може би) повечето не са изпитвали тази ситуация в собствения си живот. Аз обаче съм. Нямаше как да не откривам паралелите в живота, мислите и поведението на Нора с тези на друг, реален човек. От такава гледна точка трябва да ви споделя, че романът е едновременно абсолютно правдоподобен, но и съвършено нереалистичен.

Всеки страда различно. Когато Нора Уебстър губи мъжа си след продължително болнично лечение, депресията се просмуква във всяка клетка на тялото ѝ. Тойбин не назовава нищо с конкретни имена, но цялостното поведение на Нора крещи „дълбок емоционален срив“. Както обаче става винаги в живота, задълженията и отговорностите продължават да въртят света, особено когато имаш четири деца, както Нора. Затворена в себе си, обсебена от спомени по загубения живот, Нора функционира ефективно по отношение на битовизмите, но остава абсолютно апатична към неща, които биха изисквали от нея да вложи емоционална енергия. Разбирам го, но в същото време прочетох половината книга с толкова силно усещане на раздразнение към тази героиня. Колъм Тойбин е извадил на преден план само кървящата рана от загубата, но поднесена като ледено дихание, което те кара да настръхваш. Причината да ненавиждам образа на Нора от първите години след загубата на съпруга ѝ е, че ЗНАМ, че тя може да се справи по-добре - не знам защо авторът не го е признал.

Абсолютната измислица в книгата са десетките хора, които изграждат мрежа от внимание към Нора и нейните деца - от лелята и чичото, които плащат за всичко, през работодателите ѝ та чак до новите ѝ приятели. Всички са обединени в целта си да спасят Нора от нея самата. Знаете ли обаче какво се случва на хората, които страдат от депресия? Нищо от тези неща. Никой не плаща за образованието на децата им, не им носи подаръци, не ги гледа уикенда вкъщи, не им устройва вечери, не им предлага работа, не ги запознава с учителки по пиано. Чак ми е смешно… Това, което се случва, е точно обратното - не остава никой и никой не се вълнува от теб. Особено ако си като Нора, която изглежда толкова претръпнала от мъка, че можеш да я бодеш с игли и няма да усети. В нито един момент не почувствах тя да се събуди от този унес. Представям си я като героиня в стар филм, която стои на подиум, а зад нея се сменят декори и хора, но тя е устремила поглед в една точка и никога не го измества.

В анотацията пише, че другите проявяват „клюкарско любопитство“, а не „автентична човешка загирженост“. „Другите“ в случая са всички, освен Нора, включително собственото ѝ семейство. Повечето хора, които са чели книгата, май са съгласни с това твърдение. Аз, разбира се, не съм. Защото „другите“ се справят сами за себе си, особено децата на Нора, които, честно казано, се оказват лишени и от двамата си родители - единият починал, другият емоционално отсъстващ. Знам, че някои ще се поблазнят да ми обясняват как човек не може да противодейства на мъката; как Нора всъщност е изключително свързана с децата си и живее заради тях. Едното не изключва другото: да, Нора обича децата си, но се справя трагично зле с това да им бъде опора.
Другите „други“ - роднини, приятели и съседи - колкото и да е лицемерно вниманието, което даряват, то все пак се оказва спасителният пояс.

Накрая ще кажа, че има нещо, което много ми допадна като идея от книгата, а именно - музикалните събирания, в които всеки носи плочи и представя свои любими композитори и произведения. Откакто го прочетох, не спирам да мисля за начин как да го приложа и в нашето ежедневие.

Героинята Нора Уебстър е създаден до съвършенство образ на жената в депресия, но само в тази част, която по принцип остава невидима за другите. Това, което този път е убягнало на Колъм Тойбин и няма как да знае е, че една жена може да носи този товар и в същото време да се извиси над самата себе си. Не след време, не след вмешателство, а пaралелно.

Дево̀ра