Получих тази дебела и тежка книга като подарък от Жоро, който, както многократно отбелязваше, особено когато забележеше, че не напредвам с четенето, я беше „домъкнал“ чак от Милано! Признавам, че първият ми сблъсък с нея ме стресна - това не е типичната кулинарна книга с красиви фотографии на накипрени сладкиши и ястия, а дебел том, събрал в себе си рецепти, история, семейни спомени и - да - снимки на недотам приятни за гледане хранителни запаси (като цял мозък например). Както обаче знаем, красотата в кухнята никога не опира само до това ястието и продуктите за приготвянето му да изглеждат като подбирани по каталог, напротив! Красотата е в споделянето и точно това е и градивната основа на италианската кухня, за която Джорджо Локатели разказва толкова напоително.
Друго признание би било и фактът, че аз въздишам не по италианската, а по френската кухня. Идеята за варено тесто ме отвращава, едвам се научих да преглъщам спагети, но само ако са удавени в сос, а това да ям супа с плуващи парченца паста в нея ми се струва като гастрономичен кошмар. Виж, пицата и тирамисуто са друго нещо - едното хрупкаво запечено, а другото - сочно и свежо! Да, така си мислех преди, до тези рецепти се свеждаха основните ми познания, но ето, че двама Джорджовци ми показаха пълната картина от италианско разнообразие в кухнята и вече имам по-грамотен, ако не по-гладен поглед над нещата.
Обобщено книгата може да бъде разглеждана като кулинарна, но тя е и мемоар, тя е и история на храната в Италия, често представена по провинции. В „Made in Italy“ има от всичко по много: като на богата трапеза. Преди всичко Джорджо разказва за опита си като готвач, като представя ястия, подобни или идентични на тези, които можете да вкусите в собствения му ресторант в Лондон - Locanda. Макар да твори далече от родината си, авторът е убеден, че по-хубаво от италианското няма! Говори с огромна страст за всички продукти, които се отглеждат/ развъждат или произвеждат на родната му земя и няма случай, в който да признае, че трюфел или сирене е по-добро във Франция, отколкото в Италия. Книгата е пропита от носталгично чувство, тъй като Локатели често вмъква истории и спомени със своите баба и дядо, родители и роднини. Полезните съвети изобилстват и наставленията на автора са поднесени със смигване като „когато купувате изкуствените плодове и зеленчуци, някой някъде си кара новото ферари“. Въобще всичко в стила на автора е толкова италианско, а понякога ми звучи и толкова балканско, че границите между нашите народи леко ми се размиват. Разбира се - различия има много! Но това, което откривам като близост в темперамента, е предпоставка написаното да звучи близко и на българската аудитория (макар че самата книга още не е издадена на български език).
Започваме с антипасти! Те могат да бъддат разнообразни и засищащи, така че дори да не стигнете до основното, но ако са поднесени в подходящите порции, имате шанс. Главата обогатява общата култура на читателя, като разказва подробно за продуктите, използвани в рецептите. Ще ви е интересно да разберете повече за балсамико оцета, за подправките (свежи и сухи), за аншоато, каперсите, артишока и още много типични за италианската кухня класики. Всеки продукт има свое каре, което включва историята му, може би лична история и преди всичко - как е най-добре да бъде избиран и използван. В това отношение книгата е истинско съкровище!
С напредване на главите ще се уверите, че не всички рецепти са изпълними в домашни условия. Локатели се е опитал да смекчи това, но доколко един професионален готвач може да слезе на нивото на обикновената домакиня, която няма да направи разлика между Грана Падано и Пармиджано? А тази домакиня, която не използва в кухнята си италиански продукти с гарантирано качество за произход? В много от случаите рецептите са слабостта на книгата, освен ако не сте истински гастроном с нужния за тази цел портфейл. Въпреки това обаче, те също носят своята полезна информация за това как се приготвя едно или друго нещо, а за любителите - и това стига.
Супата на италианците също не е точно това, на което ние (и явно англичаните) сме свикнали, но на нея са посветени малко страници. Любимата ми глава е тази за ризотото. В нея има прекрасни идеи, а самото ястие е огледано от всички страни и представено толкова подробно и с такава любов, че ви иде да сложите тигана на печката и дори да си направите свой собствен бульон! Все пак не е толкова трудно.
Най-обширна, разбира се, е частта за пастата. Излишни обяснения, не винаги придружени със снимков материал, описват различните видове паста, както и в кой регион на Италия са най-популярни и каква е разликата в приготвянето им. Няма да ви е скучно обаче при рецептите, особено ако сте любител. Следващата категория - риба - е написана изкусително. Дояде ми се риба, при това нещо по-различно, а аз никак не съм по морската храна! Казвам това и е достатъчно да си направите изводите. Главата с месото е леко скучновата, може би защото италианците предпочитат по-простичкото ядене, а последната глава - тази на десертите - ми доказа, че като изключим любимия на цял свят сладкиш с кафе, маскарпоне и бишкоти, италианците нямат с какво толкова да се похвалят в тази област. Дори самият автор признава, че обилното хранене на трапезата не предразполага към тежки десерти, затова в повечето домакинства плодът или сирената вършат тази лека задача.
Оценката ми за книгата е висока, най-вече заради това, че е изключително информативна. Ако я сравнявам с друга книга, посветена на италианската кухня, която съм представяла в този блог („Храната - италианското щастие„), тази разпалва много повече кулинарното любопитство на читателя и дори се чете по-лесно и бързо. Със сигурност ще изпробвам някои от рецептите, а указанията на Джорджо за винегрет, бульони и ризото ще влязат в семейната съкровищница от рецепти.
Ако сте запалени по изкуството на добрата кухня, не подминавайте тази книга при посещенията ви в чужбина. Пък дори да трябва да я мъкнете от Милано… 😉
Девора
Библиотеката 