Кметът на Кастърбридж

Никога не съм се влюбвала в известна личност заради външния вид, но питайте ме дали не съм се влюбвала в непознат човек заради ума и таланта му! Тогава ще ви дам две имена на хора, с които, представям си, бих могла да общувам по съвсем различен от конвенционалния начин - думите просто ще обличат енергията. Един от тези хора е Томас Харди. Ако за някои автори казват, че са „познавачи на човешката душа“, то Харди е познавач на човешката психика, което го прави несравним като автор и най-вероятно - блестящ събеседник не само за времето си, но и към днешна дата, ако имахме щастието да бъде наш съвременник.

„Кметът на Кастърбридж“ има разтърсващо начало, което дава толкова силна заявка за това как ще се разгърне историята, че човек не може да допусне един автор да успее да се справи блестящо с толкова непосилна за повечето задача. Но произведенията на Харди са толкова… негови! Да четеш Томас Харди е като да наблюдаваш отработените, до болка познати движения на майстор, който издухва стъкло, откакто се помни. Харди познава своята „материя“ - човека. Затова пише толкова изкусно за него.

Когато прочетете заглавието на романа, най-вероятно ще си представите, че в него ще се разказва за конкретен човек, но всъщност „Кметът на Кастърбридж“ разказва за двама от героите, имали възможността да се радват на тази позиция, като съдбата им е трагично до хумористично преплетена (както принципно се случва с всички герои на Харди). Сюжетът напомня на танц между главните герои, в който всеки се стреми да надвие другия и така преплетени, те създават определен ритъм, който ги увлича и не им позволява да се откъснат един от друг.

Майкъл Хенчард е ядрото на книгата - противоречив образ, който буди възмущение, съчувствие и дори болезнено съжаление. Мисля си колко красиво и драматично описва Томас Харди истинския човек - никога дявол, никога светец, а съвършена сплав между двете крайности.
В пристъп на пиянска възбуда Хенчард продава жена си и дъщеря си на случаен моряк. Години наред не разбира нищо за съдбата им, но в същото време успява да забогатее и дори да заеме поста на кмет на Кастърбридж. Животът му тече сравнително предвидимо до момента, в който 19 години след раздялата с жена си, той не се изправя очи в очи с нея и дъщеря ѝ Елизабет-Джейн. Воден от чувството си за морален дълг и бащина отговорност, той измисля начин, по който да заживее отново със семейството си, без да губи позициите си в Кастърбридж като уважаван търговец.

Именно търговията е слабото звено за Майкъл Хенчард и когато той наема случайно срещнат млад шотландец да му помага в сметките и сделките, кметът на Кастърбридж подписва и подпечатва своето падение. Интересно е, че на пръв поглед Фарфри няма никаква вина за това - Харди изришно подчертава неговата добронамереност към покровителя му. Дали обаче събитията щяха да се случат по същия начин, ако не Фарфри, а някой друг беше заел тази позиция - не, нямаше.

Майкъл и Фарфри прерастват от непознати в най-съкровени приятели, след което взаимоотношенията им се охлаждат, изострят и съперничеството се настанява трайно и категорично между тях. Несигурността и непреклонността са основните съветници на Майкъл Хенчард, докато Доналд Фарфри минава през живота като кон с капаци, привидно сляп за всичко, което го заобикаля и не попада директно в отправения му към крайната цел взор.

Жените, които допринасят за драматизма на историята, също представят две противоположности като характер, светоусещане и темепрамент. Тъжно ми е да го кажа, но Томас Харди има склонност да подценява нашия пол, макар главните му героини да притежават определени добродетели и да са представени в сравнително благоприятна светлина. Нито една от героините му не провокира автора да я разкрие в толкова детайлни пластове, както той прави с героите си от мъжки пол. Те са или добродетелни и търпеливи, или първични и ексцентрични, или някаква друга комбинация, която се допълва, а не поражда конфликт. Елизабет-Джейн е добродетелна и само чака да получи малко топлина и светлина, за да разцъфти като истински красиво цвете през пролетта. Тя е старателна и всеотдайна, правдива и изпълнена с желание да бъде по-добър вариант на себе си - явно качества, които Харди цени в една жена, защото накрая ги възнаграждава. Но къде е описана гордостта на Елизабет-Джейн, която би била естественото продължение на стремежа ѝ за самоусъвършенстване? Къде са тъмните страни на нейния характер? Защо едно младо момиче, което е жадно за знания и пълни стаята си с книги и атласи, не проявява амбициозност и след като се превръща в омъжена жена?

Лусета, от друга страна, е дарена от Харди с природна интелигентност и изящество по рождение. В нея всичко изглежда естетически съобразено, но под повърхността се крие една необуздана натура. Пламенният и дори авантюристичен нрав на Лусета също закърнява в момента, в който минава под венчилото. Нейните непостоянство и каприз авторът наказва най-сурово, но дали не е съобразил, че самият той съгрешава към тази героиня с това, че не признава правото ѝ да остане вярна на себе си, макар и хаотична и пламенна спрямо всички други.

В заключение искам да споделя с вас, че за първи път си давам сметка за разликата, която играе полът на преводача в превода. Предишната книга на Харди, която прочетох, беше в прекрасен превод на Весела Кацарова. „Кметът на Кастърбридж“ е в прекрасен превод на Христо Кънев. Разлика има не в качеството, защото и двамата намирам за чудесни професионалисти, но разлика има в усещането за текста, за героите и дори за автора. Любопитно и приятно е.

Дево̀ра