„Кладенецът“ на нашите мисли

Декември мина и замина - за едни в празнична суматоха, за други: с откраднати моменти на спокойствие, в които трескаво изчитах всички книги, които по една или друга причина съм зарязвала през годините недочетени. Всъщност с една причина - не ги харесвах. И ако за нормалния човек недочетената книга не е нещо, което да заслужава дори споменаването, то на мен такива недовършени „задачи“ не ми дават мир, постоянно чоплят гузното ми съзнание и ето - реших да завърша годината, като снема от плещите си поне този товар. Някои от книгите, които дочетох, всъщност харесах много („Един ден в Древен Рим“), други се „нижеха“ бавно и изнервящо („Moby Dick“, „Гроздовете на гнева“), а трети си бяха чиста загуба на времето ми, но по различни причини („Психология на несъзнаваното“, „Невидимата жена: Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс“).

Новата година обаче започнах с книга, която не ми се налага да оставям, за да дочета по-късно. „Кладенецът“ на Веселина Седларска е книга, която не подлежи на точно описание и за която простичко мога да кажа, че ми хареса много. Допаднаха ми стилът на писане, историите и препратките, героите. Цялата е в розови листчета, с които съм отбелязала не толкова розови параграфи. Не мога да ви разкажа какъв е точно сюжетът, защото това, което авторката прави, е да черпи от кладенеца на своите мисли и емоции и да ги поднася на читателя по начин, по който той самият да открива себе си в тях. Сигурна съм, че този извор на идеи и вдъхновение съвсем няма да пресъхне скоро, затова с интерес ще очаквам следваща книга на Веселина Седларска.

Живот и ръкопис вървят ръка за ръка в „Кладенецът„. Милкана Пейчева работи с група от хора с интересите си по психология и творческо писане. „Обединени в различността си“ е мотото на този малък, но сплотен екип, в който всеки се явява спасителна лодка за другия. Като преподавател Милкана има задачата да измисли ръкопис, с който да развие писателските и аналитични умения на всеки един член на групата. В реалност се получава нещо много повече.
Изпъстрена с цветни и сиви истории, книгата създава усещане за интимност. Не мога да пресъздам нищо повече по памет, защото книгата е от тези, които оставят само усещане и никакъв конкретен спомен какво си прочел току-що. Но няма страшно - знаеш, че ще я прочетеш отново!

Тъй като този блог е своеобразен читателски дневник на нас, пищещите в него, ще изведа няколко любими моменти, така че да се подсещам за тях, а и да вдъхновя и вас да прочетете „Кладанецът„.

стр. 55: „Бъбренето е онази човешка дейност, през която най-много изтича вашата енергия - казва ни често нашата преподавателка по йога. - Съхранявайте енергията си, не я хабете в бърборене. Бъдете точни и кратки, не спестявайте мнението си, спестявайте излишните думи.“

стр. 75: „Янка живее естествено като дърво. Не търси смисъла на живота, не се безпокои, няма амбиции да се доказва. Тя фотосинтезира и във всеки момент, в който може, танцува.“

стр. 95: „Подарете на децата си достатъчно любов. … И недостатъчната, и предостатъчната родителска любов са отровни, не знам коя повече. Виждала съм деца, недостатъчно обичани, които после се справят. Но не съм виждала предостатъчно обичани деца да се справят добре. …“ и така до страница 99…

стр. 121 - описанието на прабабата, която е „серт колкото три Султани“, буди рано синовете си и сочи „с пръст върха на езика си“, защото „ако тя не им казва какво да правят, ще се търкалят цял ден в леглата и никаква няма да я свършат“.

Пожелавам ви да си доставите удоволствието да прочетете тези цитати в контекста на целия роман, а аз започвам годината малко по-осъзната и удовлетворена от книгата, с която стартирах 2018-а!

Девора