Всичко започва много обещаващо! Минавам бързо през първа глава, където млада госпожица (или поне така предполагам) се качва на гангстерска яхта, но бързо забравям за нея, когато от следващата глава се връщам назад в миналото, където Ондин готви своите планове за бягство и нов живот. На „сцената“ тържествено се появява Пикасо и книгата започва да тече плавно и приятно, като спокоен, но дълбок воден разказ. Паралелните истории не ми пречат, някак вече свикнах, че това е актуалното, което трябва да приема в съвременната литература. И историите за майките с тайни и любопитните дъщери. Определено е някаква тенденция! Тази книга не прави изключение. За съжаление обаче, авторката Камий Обре се е опитала да сложи толкова много подправки в манджата, които са се утаили на дъното и започват да се усещат, чак когато си преполовил книгата. Към края вече не знаеш люто ли е, сладко ли е и изобщо било ли е за ядене това пищно угощение!
Един безспорен плюс на „Да готвиш за Пикасо“ е прекрасното представяне на известния художник. За разлика от плачевния портрет на Вивалди, за който си говорихме в „Цигуларят от Венеция„, тук имаме един пълнокръвен образ, с всичките му странности и особености, който подкупва, но и отблъсква. Читателят приема и разбира героя в цялата му многоликост и този персонаж остава докрай цветен и вълнуващ.
Ондин е другата героиня, която впечатлява и интригува. Само ако можеше историята да е фокусирана единствено върху нейния живот, би било прекрасно! Макар че, дори тази сюжетна линия не е лишена от груба намеса от страна на авторката, която не намира живота на френското момиче, което емигрира в Щатите, за достатъчно вълнуващ, дори след срещата с Пикасо. Намесват се гангстери, патетични раздели, абсурдни ситуации, които насищат книгата не с драматизъм, а с изкуствено съшити пасажи. Какво разочарование!
Що се отнася до паралелната история, която разказва за кратък период от живота на внучката на Ондин - Селин - подгответе се покрай нея да се запознаете с главен герой с прототип Гордън Рамзи, който авторката е успяла да „смъкне“ от екрана, но не е съумяла да доразвие. Как може по такъв начин да пречупи Гилби Халиуел и да го превърне в откровена смешка, за мен е необяснимо. За разлика от силния и константен (в своята импулсивност) образ на Пикасо, Обре тук представя един герой и го изкълчва до неузнаваемост.
Любов и кулинария в книгата има… оскъдно. Като изключим тефтера и описанията на Ондин за обедите на Пикасо, които, разбира се, в един момент преминават в рисувателни сесии и яденето минава на заден план. За сметка на това има гангстери, богаташи и мафия, които изтощават историята и я превръщат в ужасно евтино криминале. Не стига това, ами в желанието си авторката да удължи книгата, праща Селин на удивително безумни „тайни“ мисии, в които героинята е позиционирана гротескно. Поредната слабост на авторката идва с намесата на една гледачка, но това е разбираемо - като си се омотал в собствената ти история, със сигурност ти трябва помощ свише, за да се измъкнеш. Чудно как духът на баба Ондин не слезе от небесата да проговори и да сподели има ли я, или я няма рисунката на Пикасо, която той ѝ е подарил в знак на благодарност за позирането.
Страшно много съжалявам, че ревюто ми е толкова негативно, защото половината от книгата наистина е приятно четиво. Да не говорим, че е красиво издание и можеше да е толкова по-добра! Предполагам, че с Жак Пепен и Ерика Бауърмайстер ако не за храна, поне за книги имаме съвършено различен вкус. Макар че, доколкото помня, Бауърмайстер има две предложения, които са доста по-добри от това тук, така че погледнете и тях:
„Училище за вкусове и аромати“ - Ерика Бауърмайстер
„Изкуството да готвиш желания“ - Ерика Бауърмайстер
Девора
Библиотеката 