Любовните романи! Или ги „консумираш“ с удоволствие, или изпитваш върла неприязън към похабената хартия за печат. Има и един особен вид хора, които нямат нищо против някой любовен роман веднъж-два пъти в годината, но имат и по-високи от средните изисквания към сюжета и към стила на автора. Мисля да се причисля към тях, защото не си падам нито по евтините авантюри на чиклита, нито по пълното въздържание от по-лека литература. „Цигуларят от Венеция“ е класически любовен роман и като такъв, няма да ви впечатли с дълбочина, нито с уменията на авторката Алиса Паломбо, но пък е от тези книги, за които мога да кажа: „Ами защо пък не?“.
Написан като разказ на младата Адриана за невъзможната ѝ любов с известния композитор Антонио Вивалди, романът звучи като дневник на непокорна тийнейджърка, отколкото като изпипано литературно произведение. Имам много критики към него, но в същото време не съжалявам, че прочетох книгата. Чудех се как да я опиша, защото не е лоша. Не е лоша, но е слаба. Най-силната сюжетна линия, която би трябвало да е любовната история на Адриана и Вивалди, е толкова посредствено представена - все едно някой да рецитира с патос най-баналните думи, за които може да се сети. Вместо да плени читателя, тази любов го отегчава. В останалата си част книгата е значително по-добра и си мисля, че ако Паломбо беше написала роман, който просто да разказва историята на една свободолюбива венецианка от XVIII век, щеше само да спечели. Самият образ на Вивалди е недоразвит, блед и изключително неправдоподобен и „осакатен“. Говорим за човек на изкуството, за музикант, който е носил в себе си толкова силен заряд, че е разбираемо един автор да срещне затруднения в описанието му. Въпреки това вярвам, че има и такива автори, които биха се справили с подобно предизвикателство.
Ако оставим критиката настрана, „Цигуларят от Венеция“ ще ви донесе приятни емоции, тъй като историята не е пропита с излишен драматизъм и всичко в нея тече плавно. Наистина хвърля светлина върху обичаите и привичките на венецианското общество от това време, което е интересно и романтично. Проследяването на живота на Адриана - от момиче, което ходи тайно на уроци по цигулка и се влюбва в учителя си, до майка на три деца от много по-възрастен от нея мъж - всъщност е любопитно и показва на читателя как понякога можем да намерим пристан от съкрушителните си емоции в ежедневие, което не е това, за което сме мечтали, но стига да му дадем шанс, може да има и своята щастлива страна.
С намигване ще споделя на тези от вас, които са в края на своето юношество, че понякога голямата любов, която си мислите, че изживявате, може да поразбърка по доста неприятен начин живота ви. За мен съдбата на Адриана, макар и литературна измислица, всъщност е много често срещана и в реалния живот. И то не само при девойки на 18, а и при доста по-големи (тук вече повдигам вежди многозначително). Ако махнем Вивалди от картинката, тази венецианка все пак щеше да има и свободата си, щеше да реализира мечтите си и в последствие щеше и да открие любовта. Но нали затова сме млади - за да страдаме и да вярваме, че любовното опиянение е единственото важно нещо на този свят!
Наздраве за романтиците, които ще посегнат към тази книга и ще открият точно това, което им трябва!
Девора
Библиотеката 