Изпратих Жоро на разходка с молба да ми донесе нещо от българската книжарница във Виена, защото имам огромна нужда да чета нещо увлекателно на български, а всички мои книги са в детската ми стая на 1000 километра от тук. Не знам дали от страх какво го очаква, ако се върне с книга само за себе си, или поради някаква друга причина, но „Бруклин“ на Колм Тойбин вечерта лежеше на нощното ми шкафче.
Беше ми приятно да прочета тази книга и като че ли в последните години това е най-големият комплимент, който мога да отправя към някое заглавие, защото, макар и кратко, за мен означава много. Затворих последната страница, без да съм изпитала отегчение, без да съм била раздразнена от автора, без да съм била разочарована от героите. С едно малко изключение, книгата ми се стори съвсем достоверно написана и това ме изпълни с доверие и благодарност към нейния автор.
Ейлиш Лейси е млада ирландка, която трудно излиза извън „черупката“ си и приема с огорчение или поне скептицизъм всичко, което разлюлява монотонното й същестуване. На повърхността Ейлиш е завършен конформист - тя се оставя да бъде водена и направлявана от всяка човешка сила, която има досег с живота ѝ. Героинята стои безмълвна, докато други решават съдбата ѝ вместо нея: какво да работи, как да се облича, как да прекарва свободното си време, къде да продължи живота си, за кого да се омъжи… Всеки човек, с когото Ейлиш общува, играе роля на крайъгълен камък, докато тя е топче, което се понася в една или друга посока, в зависимост от това накъде се наклонява повърхността. Ако Ейлиш беше само това, то героинята щеше да е откровено непоносима и дори антипатична.
Под повърхността обаче бушуват бури и емоции. Прави чест на Тойбин начинът, по който елегантно разкрива потулената същност и емоционална стабилност на героинята си. Ейлиш наистина оставя други да ръководят съдбата ѝ, но много добре преценява дали това е нещо, от което може да извлече полза. Макар да се осланя на другите, тя изпитва някакво превъзходство спрямо тях, изучава ги с оценяващ поглед и емоцията не е водещ фактор в нейните решения.
Майсторството на Колм Тойбин според мен се разкрива най-вече в това, че толкова детайлно описва начина, по който си взаимодействат противоречията в една жена. Всички си мислят, че закрилят Ейлиш, че имат силно влияние върху нея, че едва ли не те могат да направляват всяка стъпка, която младото момиче прави. Ако можеха да надзърнат в мислите ѝ, както правим ние, читателите, щяха да разберат, че младостта и жаждата за живот са главните съветници, а хората просто изпълняват своята поддържаща роля.
Книгата е с предвидим сюжет, но в случая Тойбин се е постарал нарочно това да е така: описанието на Роуз и това, че е почти лишена от идентичност, сякаш изпълнява „допълваща“ роля, изпраща ясни послания за това каква ще е нейната съдба; разказът за вечерната забава в началото категорично обещава своята развръзка в края на книгата; временното засичане на житейския път на Ейлиш с този на госпожица Кели ще има своите последствия. Действието е предвидимо до самия край, когато Тойбин решава завърти рязко руля и да накара всички да паднат от местата си. Интересно ми е как всеки от хората, които са прочели книгата, тълкува края, който остава свободен за интерпретации. На мен много ми хареса, но не защото не е захаросан, а защото затвърди характера на главната героиня; не я промени необосновано, са̀мо и са̀мо да се впише в някакъв сюжет.
Друго, което намирам за интригуващо в книгата, са недоизказаните моменти; разказаните случки, които оставят доста материал за размисъл между редовете. В тази книга нищо не е случайно: нито един герой не е създаден и описан, за да запълва пространство. Всеки от тях е важен и всеки успява да предаде своето послание чрез взаимодействието си с главната героиня,дори то да трае само няколко реда - колкото да продадеш няколко чифта найлонови чорапи на две елегантни и самоуверени чернокожи жени в Бруклин.
Не съм гледала филма по книгата, сигурно е хубав, но подозирам, че най-важната сюжетна линия е тази между Ейлиш и мъжете, които се появяват в живота ѝ. Не е случайно това, че ги споменавам чак сега. И тук нищо не е такова, каквото изглежда. Да, има любовни истории и на пръв поглед една млада жена трябва да избере кого обича. Изборът на Ейлиш съвсем не се свежда до това обаче. Не е дори избор между минало и бъдеще; между познато и неизвестно. Ейлиш трябва да направи избор за себе си - за това колко напред иска да стигне в живота; докъде може да се разпростре личностното ѝ развитие, заложбите и потенциалът ѝ. Тази героиня не е лишена от емоции, но има прагматичен ум, който успява да обори доводите на сърцето с тези на разума.
Ще се радвам на вашите коментари за книгата, защото ми се иска да обсъдя още много от нея, така че пишете смело!
Девора
Библиотеката 