Привърженик съм на разбирането, че колкото по-малко знаеш за кумирите си, толкова по-добре. Не ми е интересно да надничам зад кулисите и не ми е любопитно да знам повече за любимите си писатели, артисти и изпълнители. Стига ми фактът, че са създали нещо, което обичам. В случая с „Джейн Остин у дома“ на Луси Уорсли подходих едва ли не с историческо любопитство, тъй като харесвам романите на Остин най-вече заради романтичната нотка на отминалите времена и чак след това - заради любовните сюжети. Когато започнах книгата, знанията ми за личния живот на Остин се свеждаха до минимума от това кога е живяла и че не е била омъжена. След като прочетох книгата на Уорсли, разбрах много за времената, в които е живяла класическата английска авторка, но личността на Джейн Остин си остана енигма.
Не мога да дам еднозначна оценка на „Джейн Остин у дома„, защото не мога да отрека както качествата, така и недостатъците. Авторката със сигурност се е постарала да набави достоверна и изчерпателна информация по всички въпроси, които са засягали не само семейство Остин, но и техните връстници и сънародници, като в началото на книгата подробностите са толкова гъсто „населени“ на страниците, че читателят може да загуби връзката.
Основният, непростим (за мен) недостатък на книгата е свободата, с която Луси Уорсли дава оценка, и то много пъти в труда си, по отношение на личния живот на Джейн Остин с такава категоричност и дори цинизъм. Един автор, дори да има подобно мнение, не може да си позволи изказване от рода: „добре, че не е имала деца, иначе какво щяхме да четем ние?“. Джейн Остин е била горда с литературните си произведения и съвсем естествено за всеки автор, независимо дали такъв с или без деца, е чувствала собствения си труд и героите си като нещо, което трябва да закриля и което обича безкрайно. Уорсли знае това, но няма никакъв начин да знае как се е чувствала Джейн Остин наистина по отношение на липсата на съпруг и деца.
Книгата „Джейн Остин у дома“ разглежда живота на цялата фамилия Остин в най-детайлни подробности, открити и проверени от авторката. Както намекнах, Уорсли е доста субективна в поднасянето си на информация. През цялото време се усеща едно подигравателно отношение към „героите“ от живота на Джейн, които по един или друг начин не са изиграли докрай положителна роля. Като например нейните племеннички - според Луси Уорсли те стават жлъчни, повърхностни и едва ли не озлобени, след като минават години от кончината на леля им. Тези изводи биографът прави само заради по-критичните изказвания, които имат по отношение на известната си леля. Уорсли омаловажава и дори изцяло пренебрегва факта, че човек може да промени отношнието си към детските спомени, не защото е станал жлъчен и заядлив, а защото е натрупал житейски опит, който е отворил очите му за неща, които са му убягвали преди.
Луси Уорсли обожава Джейн Остин такава, каквато живее в нейните представи, и ревностно защитава този обичан образ от всички, като осмива едните, а другите манипулира чрез начина, по който пише. Нещата обаче не са толкова драматични, колкото ги обрисувам и аз в момента. Нека бъда обективна и да споделя, че книгата ще обогати познанията ви в много отношения. Чете се сравнително бързо и леко, макар да прелива от ненужни подробности. Най-увлекателна е възможността да надникнем в порядките и обществените норми на времето, в което е живяла Джейн Остин, а разликите с нашето съвремие са наистина големи.
На два пъти Уорсли провежда своя малка вендета срещу Шарлот Бронте, което за мен преля чашата на търпението към АВТОРКАТА, не към книгата. В духа на това, че жените трабва да се подкрепят, а не да се настройват една срещу друга, ще кажа само, че място в моето читателско сърце има и за Остин, и за Бронте, но за повече от Луси Уорсли - не.
Девора
Библиотеката 