Ако аз и ти бяхме цветя

Сигурна съм, че ако сте родител, който обича да чете съвременна литература за това как да възпитава детето си (или просто да оцелее в тежките времена, когато отрочето ви тества лимитите си), вече сте попаднали на книгата на проф. д-р Томас Бойс „Детето орхидея или глухарче„. Основата, върху която професорът изгражда научните си изследвания и впоследствие - пише насотящата книга - е лична семейна травма. Как, пита се авторът, две деца, родени от едни и същи родители, възпитавани и отглеждани еднакво, в крайна сметка стават толкова различни възрастни и защо се получава така, че единият просперира в живота, а другият вехне като цвете без светлина.

Отговорът е доста ясен и до него се стига бързо - всяко дете носи уникална чувствителност и приема света по различен начин дори спрямо членовете на собственото си семейство. Според Бойс децата могат условно да се подредят в спектър, като крайностите са детето орхидея (хипер чувствително към заобикалящата го среда) и детето глухарче (абсолютно апатично към това, което става около него). Едното може да процъфтява или да увехне завинаги, единствено заради обстоятелства, които го заобикалят, докато другото може да направи същото, но наобратно - въпреки това, което се случва около него.

По отношение на собственото ми дете тази книга не допринесе с нещо повече от това да ме успокои, че си имам работа не с нежна орхидея, а с малко глухарче, което все пак не е лишено от чувствителност. Това, с което ми беше най-полезна, бе с възможността да преоткрия себе си и да оценя собственото си поведение като такова, присъщо за най-изнежената орхидея - не най-хубавото, което може да откриете за себе си. Неща, които са ви били ясни и преди, но не в такива детайли, се разкриват пред вас и ви карат да преоцените определени моменти от собствената си история или най-малкото да разберете защо са били толкова пагубни за вас. Авторът е написал книга за децата, но според мен тя ще е много по-полезна за техните родители и то по отношение на самите тях.

Подходих към книгата с очаквания да разлистя нещо като наръчник, защото основната теза, която се защитава на всички страници, става ясна бързо и моят въпрос е: и сега какво?
За съжаление съдържанието почти изцяло повтаря едно и също, но с малко по-различни думи. 288 страници обясняват разлики, които могат да бъдат обобщени и предадени в научен или публицистичен труд от няколко страници. Това е, според мен, най-разочароващото в книгата. В същото време обаче авторът ни превежда през всички години на научни изследвания, които доказват първоначалната му теза и я разширяват. Книгата не е лишена нито от любопитни примери, които я правят по-интересна, нито от скучни диаграми, които определено я правят по-досадна. За съжаление Томас Бойс няма литературните качества на Бил Брайсън, така че да поднася научната информация по смилаем от обикновения читател начин, но добрата новина е, че не му се налага да го прави често.

Основната ми забележка към „Детето Орхидея или Глухарче“ е подзаглавието: „Как да помогнем на свръхчувствителните деца да разгърнат пълния си потенциял“. Това „как“ се разисква с конкретни идеи чак към края на книгата и то за съвсем кратък момент, но по-страшното е, че това „как“ изисква от вас да създадете извънредно щадяща, положителна и насърчаваща среда, което не винаги може да е по силите ви. А какво става, когато вашата емоционалност не е на нивото на вашето дете, или обратното?

Има един въпрос, по който с Томас Бойс мислим съвсем еднакво, и това е нуждата да осигурим подкрепяща среда за проблемните деца. Откакто се помня, а сигурно и откакто се помнят и нашите родители, баби и дядовци, на децата, които залитат в грешна посока, не само не се помага, но и биват сочени с пръст. Няма да забравя един случай от годините в началното училище, когато учителка сложи едно от „лошите“ деца на стол пред класа и накара всяко дете да мине и да му удари по един шамар, защото отново се беше провинил. В тази случка има много проблеми и е нанесла толкова много вреда не само на унизеното дете, но и на всички участници. Днес подобно нещо ни се струва невъзможно да се случи, но само заради рестрикциите и различните социални норми, в които живеем. Не е достатъчно обаче само да не правим нещо. Проблемните деца трябва да бъдат изслушвани, подкрепяни и насърчавани да бъдат по-добър вариант на себе си. Хиляди са примерите, в които подобна смяна на отношението е довела до прекрасни резултати. Повтарям го на себе си, но искам да го споделя и с вас: когато някой направи нещо, което не харесвате или се държи по начин, който не одобрявате, кажете или покажете, че има и друг начин; дайте пример, защото много често, особено ако става въпрос за деца, те просто не знаят и няма от кого да разберат, че нещата могат да се случват и по друг начин.

Мога да продължа още много в този дух, но ще сложа край на ревюто за книгата на Томас Бойс тук. Ако обаче искате да продължим темата, ще се радвам да прочета вашите коментари под публикацията или може да дискутираме заедно в страницата на Библиотеката във Facebook.

Девора