На тази книга попаднах, докато избирах подарък за приятел с литературни интереси, близки до моите собствени. Знаех, че си пада по Оруел, а “Почит към Каталония” не беше чел до този момент. Разлиствайки я, си казах, че това е нещо, което с удоволствие бих прочел. Взех му я и в следващите няколко седмици непрестанно ме глождеше призракът на тази книга. Исках да я имам и аз, бях сигурен, че ще ми хареса. Все пак – Испанската гражданска война! Все пак – Оруел! Е, взех си я…
Книгата представлява един откровен разказ на младия още писател и журналист Джордж Оруел за преживяното от него по време на Испанската гражданска война. Още не ми побира ума как така здравомислещ англичанин попада на подобно място в подобен момент, още по-малко пък да се бие за някаква кауза, но бъдещият автор на “1984” си има своя отговор – “това изглеждаше единственото възможно решение”. Оруел участва в доброволните отряди на POUM – работници пролетарии, които се стремят да построят безкласово общество в Испания посредством революция. И с нескрито удивление разказва за първите, макар и временни, постижения на революционното движение – хората наистина за миг се докосват до някаква степен на равенство, липсват военните чинове, разликите в заплащането, никой вече не използва “сър” и “сеньор”, а келнерите биха се обидили, ако им оставиш бакшиш. Същевременно Оруел разсъждава за абсурдността на цялата тази война и за обречената кауза на работническите войски.
“Около половината от мъжете около мен бяха всъщност деца, при това в буквалния смисъл на думата, тоест, на не повече от шестнадесет години… Ужасявах се от това, че защитниците на Републиката са всъщност тази тълпа дрипльовци със стари пушки, които дори не знаеха как да използват”.
Но най-ценното в “Почит към Каталония” е емблематичният, типично оруелски стил на книгата, който прави четенето истинско удоволствие и наслада за сетивата. Само Оруел и може би Ремарк могат по такъв начин да опишат абсурдните сцени на войната, лишени от патос, но живи, толкова живи…
Веднага прилагам пример:
“Нямахме каски, нито щикове, почти никакви револвери или пистолети, една граната се падаше на пет или десет човека. Тези, които използвахме по онова време бяха наистина страховити приспособления, въведени от анархистите в началото на войната и наричани с гръмкото име “FAI бомба”. Направата им следваше същите принципи като гранатите тип “Милс”, но ръчката беше придържана не от щифт, а от лента. Трябваше да скъсаш лентата и да се освободиш от гранатата с най-голямата възможна бързина. За тях се твърдеше, че са “безпристрастни”, тъй като убиваха както този, към когото са хвърлени, така и този, който ги е хвърлил”.
Все пак идва и успокоението: “В тази война всеки успяваше да не улучи другия всеки път, когато това изобщо беше възможно”.
Почти умилителни са моментите, които описват този начин на водене на война – безпорядъчни изстрели с овехтели пушкала, при които жертвите умират от напълно случайни, заблудени куршуми. А ако читателят се опита да разбере кой срещу кого се бие, ще му бъде много трудно. Войната в Испания е толкова объркана, че Оруел не крие и собствената си озадаченост от привичките в тази страна. Анархисти, комунисти и социалисти се бият срещу фашисти и роялисти, но това е само привидно. Същевременно анархистите не се дишат със социалистите, а социалистите обявяват работниците от POUM за “троцкисти”, следователно предатели, следователно фашисти. В същото време въпросните “троцкисти” са на фронта и се бият срещу фашистите, без да знаят, че те самите са “фашисти”. Трагедията от кървавия експеримент за социална революция в една страстна страна като Испания, разказана през погледа на участник в събитията с талантливо перо. Без съмнение полезно и приятно четиво за любителите на военни конфликти, както и за върлите почитатели на Оруел.
Публикувано от Жоро
Библиотеката 