Ръжда

Погленах го тъжно – бе цял във ръжда!

А долу под него- кафеникава вада,

проточила се вероятно след дъжда

и напоила мократа ливада.

Отдавна го бях забравил там, побит

в тревата като някой древен меч

Сега коремът му лежи пробит

и от него се процежда мътен теч.

Това плашило някога направих

с тенекия от вносни маслини.

Издигнах го на пръчка и реших:

“Ще пази хорските градини!”

С времето и шапка му нахлупих

отгоре и бръшляново листо

Че и костюм успях, та му скалъпих

на дядо ми от старото палто.

Уви, изминало бе толкоз време,

извървял бях толкова пътеки.

Нали уж тъй било – растеме,

и пътя си поема някак всеки.

Е, да, ама загледа ли се някой

в пробитото ръждиво тенеке

че да си каже: Спри, почакай!

Забързал си се, ала накъде ?!

Тъй както моето старо плашило

бе паднало със времето в тревата

цяло поколение се бе сменило,

а още не ми го побира главата!

Откъде толкова дупки в метала,

откъде толкова много ръжда?

Мисля си, сигурно го е разяла

до дъно в дните самотни скръбта.

И ми става мъчно пак, понеже

и по мене понякога тръгва ръжда

Гледам в огледалото младежа,

хванал ръждивата тенекия с ръка-

тук събрана е толкоз история,

тука толкова спомени спят

А ако за миг ръцете разтворя,

о, сигурен съм- те ще излетят!

Затова не ме питай отново защо

в джоба си нося парченце ръжда.

Себе си нося и ценно е то,

мой таен прозорец към вечността.

Жоро